ПОГРЕБЕНИЯ

Бойко Василев (“Панорама, 17 май) разчовърка темата за „единението“, което уж все преследваме, все се напъваме да го обговорим, поне това – а то все си остава един мираж. За нашите политици, които са си същински канибали, излишно усилие е да размишляват за някакво „единение“. Народа пък изначално си е наясно, че то отдавна е отпътувало нанякъде. Да не досаждаме излишно на Историята за примери.

Не трябва ли да се тревожим за един Народ, който се обединява само около футболни мачове, както се случи през лятото на 1994-а - а в останалото време всеки се уединява в своето си кьоше и дори е доволен, че е сам, никой не го тормози с шантави идеи. Това е едно симулирано единение, нищо повече.

След „Промяната“ през 89-а, особено в първите дни след нея, станахме свидетели на някакво хаотично площадно „единение“ - Народа се разцепи на две тълпи, които се гледаха свирепо. „Червените“ бяха значително повече от току-що пръкналите се „сини“ – и, след всички фокуси на следващите три десетилетия, напоследък „червените“ отново са повече от „сините“, поне що се отнася до изборните резултати на ДСБ.

Що за номер беше тогава въпросната Промяна?

Преживяхме и продължаваме да преживяваме една ненормална история – и, в крайна сметка, „демократи“ останаха само едрите капиталисти, ако не броим политиците-преструванковци.

А Народа къде остана?

Наивно сме увлечени по разни легенди - като тази за Кубрат и синовете му - и урока, който той им дава със снопа стрели. Не ни смущава обстоятелството, че тази легенда съществува и в историята на други народи, както и това, че тя е порядъчно елементарна, като за невъзприемчиви ученици.

Толкова невъзприемчиви се оказваме всъщност и ние - в края на краищата, на няколко хански момъка можеш да им налееш нещо в кратуните - ами на цял народ?

А и този надпис на фасадата на Парламента, с който се гевезим - той не събужда никакъв респект, гледаме на него като на „стара ряпа“ - така наричал Чърчил изветрелите политици.

Отгоре на всичко, известно е, че „ряпата“ е взета на заем от белгийците. Защо са го направили тогавашните ни първенци? Урокът на Кубрат би трябвало да е попил в някое кьоше на гена ни, но сме привикали на помощ белгийците.

Още не са се сетили нашите главанаци да надуят гайдите в Брюксел, днешният, че сме по-белгийци от белгийците. Ние сме по от всичко.

Не е лошо от време на време да си припомняме пълната си непригодност за „единение“, „заедност“ и пр.

Е, би било редно, ако поне се споменава и кой причини това бедствие на народеца ни, кой го осакати допълнително.

Във въпросната „Панорама“ академик Георги Марков ни подсети, че и цар Фердинанд е забил един ръждив пирон в разпънатото на кръст „Единение“. Хора като този наш великолепен историк са нужни на телевизиите, но рядко ги чуваме, защото те са опасни за тях. Ето какво каза той: Фердинанд влиза в Първата световна война, след като Вилхелм Втори му обещава пожизнено възнаграждение, което и получава. Няколко години по-рано, взема два милиона златни франка от император Николай Втори, за да се включи в Балканския съюз под патронажа на Русия.

Сега върви кампания Фердинанд да бъде погребан тук – полага му се, „европеизирал“ е България, свалил е цървулите й, поне тези на софийския „елит“. Според Марков, заради едни шест години не бива да се зачеркват останалите 25 години от царуването му. Равносметката обаче на шестте години е: три войни и две национални катастрофи.

Сякаш вече окончателно е забравено и как е „европеизирал“ Българската Съдба със споменатите далавери. Те също са причина – извън всичко останало - и днес отвън да гледат на нашите сегашни първенци като на конекрадци, готови на всякакви измамничества.

А как гледат на Народа изобщо да не се замисляме - понеже и унижението може да се понесе в някакви предели. Щом Царят им търгува с войни, какво да говорим за простолюдието. Тази мерзка представа също ни тика към единение – Единение в Унижението.

И каква е тогава разликата между Царя - търговец на войни – и някой комуняга, който се е надупил пред московците, за да ни признаят за съветска република, примерно, или просто да ни уважат телесно - ей така, като рутинно подпечатване на нашата лоялност.

Лоялни лоясали задници - през тях винаги е вървяло единението наше.

Интересно, помнят ли се изобщо двете далаверки на Фердинанд?

След едната той строи двореца „Врана“ - с парите от рушвета, който получава, за да ни съюзи с Русия. Ей така „Врана“ става негова.

За да се съхрани паметта за европеизирането ни, в пределите на двореца може да се построи мемориал за загиналите във купените войни, тоест - на преките жертви на далаверите царски. Или една костница, която да побере останките на жертвите.

Така ще бъде постигнато равновесието, към което призовава всяко единение. Така ще бъде обяснена и поредната аномалия в нещастните български сметки – в които 6 е очевидно повече от 25.

25 години на трандафорите и цилиндрите - срещу 6 години на безименните жертви, от които изтича българска кръв. Изтича и идеята за някакво „единение“.

И сега се европеизирме - пак и пак, отново и отново. И пак се лее кръв, но невидимо. Някой по-коравосърдечен дописник трябва да изчисли до какво/до къде ни е довела и ще продължава да ни влачи поредната европеизация. А ако някой си въобразява, че не се лее пак кръв, дълбоко греши - сметките ни са отново криви, защото друг върти калема.

Ако Кубрат беше разбрал, каква просия ни очаква, изобщо нямаше да си направи труда да поучава синовете си.

Дупедавството винаги ще бъде харесвано от първенците ни – сега пък, след коментара на Марков, ще бъде припомнено и от срамната сянка на един цар.

Кошлуков трябва да се сети - а и да посмее - да учреди в БНТ един фонд/Мемориал „Пазители на Паметта“. Но трябва да се внимава той да не попадне в ръцете на някои от онези лай.ари, които усърдно пренаписват Историята. Първо свидетелство в този Фонд може да бъде интервюто с Георги Марков. „Как се купуват войни“ - могат така да го нарекат.

Няма защо да се заблуждаваме, в момента това ще бъде един немощен глас, заглушаван усърдно от царедворци от всякакъв порядък. Но, въпреки това, ще го има.

И някой ден внезапно може да пробие мерзката тишина, наложена от Заличителите – и така ще свърши своята работа.

Не ни трябва някакво фантазно „единение“ - трябват ни гласовете на Паметта. Това трябваше да внуши Кубрат на синовете си - да помнят.

Когато през седемдесетте години излязоха спомените на Добри Ганчев за княжеското/Фердинандовото време, те предизвикаха истински фурор. Читателите бяха смаяни от някои дивотии на Фердинанд, който е европеизирал понякога по твърде гаменски начин тукашните аборигени. Спомените вършеха работа на онази власт - и все пак тя беше спазила завета на Ганчев те да не се публикуват по-рано от посочената от него дата. Това беше странно.

Появата им можеше да бъде приета и като епизод от краткото разведряване, поне в книгоиздаването. Приблизително по същото време излязоха и „Строителите“ на Симеон Радев. Няколко години по-късно щеше да започне и накрая да прегрее и залисията около 1300 годишната ни история, заради която „московците“ така скърцаха със зъби, че се чуваше чак до София.

Тук е неизбежно да си припомним и Лайпцигския процес, когато в защитната си реч Г. Димитров казва: „По времето, в което германският император Карл V е говорил на немски само с конете си, във „варварска“ България, апостолите Кирил и Методий са създали и разпространили българската писменост“.

Е, хубаво, всекиму се полага известно вманиачване в Историята му – и, все пак, ако сме толкова велики, как един митоман тръгва да ни европеизира с един чудовищен бартер: няколко милиона златни лева в замяна на хилядите избити български мъже.

Велики ли сме – или не? Доставихме ли писменост на славянската общност – докато някои образоваха конете си? Колко време ще мине, докато издърпат и тази ни заслуга и я подарят на македонците – и това е сигурно, щом Путин вече го подметна.

Пробити сме отвсякъде – и какво друго ни остава, освен сами да погребваме Историята си парче по парче, да се примиряваме, че 25 – онези 25! - са повече от 6.

Емиле, отваряй ковчега на забравата: нека си погребват Фердинанд – а ти осигури едно възкресение на Истината.

Номер едно в Истинския Поменик: Георги Марков, „Панорама“, 17 май 2024 година.

Макар че не вярвам това да се случи..

Кеворк Кеворкян