ТИШИНАТА, КАКТО Я РАЗБИРАМ

Чувал съм, че най-скъпото нещо на света ще стане водата – по-скъпа от златото ще е. 
Чувал съм, че въздухът ще се продава в шишета и найлонови пликчета и ще е по-скъп от златото.
Какви ли не пророчества и знамения съм чувал в тази посока. Чували сте ги и вие. 
Чували сте за конниците от Апокалипсиса например, чували сте как ще се отприщи Злото на Ада и как свършекът на света е близо. 
Нямам пророчески дарби, но си мисля, че най-ценното нещо сега – по-ценно от златото, е тишината. Тишината от глупостите, които ни заливат отвсякъде. Толкова безмислия, пошлости, чалги, извращения и тъпота се изливат върху ни, че наистина тишината ни е жизнено необходима. 
В тоя смисъл и аз искам да пророкувам – за да оцелеем, ни трябва тишина. И ни трябва ново начало на думите, ново осмисляне на значението на думите, нова тяхна функция. 

Ще направя едно лично признание – то никак не е лицеприятно и едва ли ще ме представи в добра светлина, но трябва да го направя. Сега, но чак сега осъзнавам, че през живота си съм изслушал толкова глупости, толкова напразни звукове, толкова повторения и бъбрене, че е истинско чудо, дето още съм жив. А още по-голямо чудо е, че глупостите, или поне голяма част от глупостите, които съм чувал, са били любов. 

Събудя се сутрин рано-рано и слушам майка ми и баба ми да си говорят. Баба трака около печката и я пали, майка ми се прозява по сто пъти и не спират да си говорят. И говорят само клюки, само битовизми, само най, ама най-ежедневни работи, които са си казвали поне хиляда пъти, и аз се унасям и ми е хубаво, и не чувам нищо. И ми е достатъчен този звук, този говор, и се превръщам в някакво коте, и слушам мъркането на две котки.
Ето тук е много важно да се направи разлика между безмислиците и любовта, живота и спокойствието. Много важно е да се направи разлика между пъпната връв на човека, кръвта, родството и думите. 
Думите, които щях да чуя по-късно, само ме отдалечаваха от пъпната връв, откъсваха ме от майка ми и баба ми и от техните безмислици, за да разбера с ужас, че любовта, думите, истината и лъжата са вплетени в едно огромно кълбо и са едно и също. 
Ако нещо не ви е ясно от това, което пиша, трябва да ви успокоя, че и на мен не ми е ясно докрая. Просто обръщам внимание на невъзможността да се отдели едното от другото – усещането от смисъла, звукът от успокоението, безмислицата от насладата и въртенето в кръг от бездната, в която изчезват думите. 
Израснал съм с тези безмислици и съм ги слушал цял живот – слушал съм ги и са ме омайвали. И така ми е минавало времето. 

Всъщност времето – това са думите, които изричаме и които са безсилни да уловят времето. Сложете си ръка на сърцето и ми кажете какво точно помните важно да са ви казали майките и бащите, бабите и дядовците, любимите ви, децата и внуците. Ние говорим с поговорки и използваме готови модели, защото ни е страх да разплетем плетката и да видим колко тънки са конците в нея – да осъзнаем и магията, и отровата, и възкресението, което носят думите. 

Току-що се върнах от Тетевен и пътувах с един от рейсовете за помашките села. В рейса се лееше чалга, миришеше на наакани бебета, на бензин, на чубрица и на храна от детска кухня. Шофьорът спря да си купи цигари, после се отби – поприказва с една негова приятелка, после отидохме да наливаме бензин и през всичкото това време на предната седалка една помакиня – Жужа, говореше с нейна приятелка – Тита, по телефона. И не десет минути, десет часа и десет века изминаха, докато Жужа обясни на Тита, че трябва да вземе едно найлоново пликче, да сложи в него пилешките кокали от фризера и да ги приготви, та като дойде Ружа, да ги вземе. Найлоновото пликче трябва да не е много голямо, нито много малко, ако нещо стане, пликчето може да се вземе и на другия ден, но понеже пилешките кокали били много хубави, може па и да си стоят във фризера.
Докато се водеше този разговор, чалга песните, огласили рейса, свързаха любовта с това, че разгоненият певец много я желае, но понеже оправил някаква друга, той иска да каже само „съжалявам, не забравям, оставям и на теб любов ти пожелавам също“. 

Ето такива неща съм слушал цял живот. И вече няма никакво значение дали ги чувам от Жужа с пилешките кокали, или от професор Румяна Коларова, от Повелителя на мрачното настроение Харизанов или от хълцащия служебен министър-председател, от Царя на синтаксиса Кирил Петков, от Цънцарова или Бръмбарова, Ризова или Бобова - от цялата тая вихрушка, която прави от думите прах – вече ми е все едно. 
Да знаете само колко е красив Балканът тук – като картичка е красив. И да знаете само как думите го повреждат и изкривяват. Чалгата в автобуса, приказките на Жужа, това, че градчето се е превърнало в паркинг, това, че България се превърна в паркинг плюс аптека свалят и размиват пейзажа. 
Накрая на градчето има един прекрасен каньон, пълен с тайнственост. Безсмислените думи го изтриват – не го виждам. Виждам порутени постройки, виждам съсипани и разрушени фабрики, на мястото на които има писти за коли, които си пилят гумите и пушат. Представяте ли си по-голяма идиотщина от писта за въртене на коли и правене на пушек с гуми в душата на Балкана? Представяте ли си по-глупави думи от тези на чалга песните? 
Ами колко глупави думи съм изрекъл аз самият, колко напусти разговори съм провел…И всичко е било, за да минава времето.

Вчера една жена на площада на селото ми каза нещо такова:
   –Само така, Николайчо, важно е да одиш на разодка(разходка), та ем да ти минава времето, ем като се врънеш (върнеш) за вечеря, да ти се допие ракия. 
За това ли е било всичко? Къде са сега и какво значат думите чест, истина, кръв, свобода, любов? Да им вярвам ли, като ги чуя, или да слушам Жужа, чалгата от рейса и да пия ракия?

P.S. А може и да съм се объркал, може и нищо да не разбирам от истини, от думи, от любов и от чувства. Ами ако се окаже, че безмислието е игра, че Творецът просто се шегува? Ами ако мъдростта е да не мислиш – само да чуваш и да не мислиш за чутото? Кой знае? 
Но лично на мен тишината ми става все по-скъпа – такава, каквато я разбирам, каквато я искам и каквато я няма.

Николай Милчев