Винаги съм се чудила на хората, които коментират новини от други кътчета на света и смятат, че това не ги засяга

Винаги съм се чудила на хората, които коментират новини от други кътчета на света и смятат, че това не ги засяга, че е ненужно да се отразява, негодуват, че някой пише според тях излишни неща.

Ментално оскъдни хора са тези, за които нечия далечна съдба няма значение. Те са наврени в собствената си теснота, бедни на съпричастност, емоционални голтаци...

Всъщност те никога няма да познават онзи сакат бомбайски просяк без крака, който бе закачил на ръцете си дървени подложки, за да се придвижва по улиците, който всяка сутрин ни посрещаше на входа с думите „Добро утро, мадам, добро утро, сър!” и очите му блестяха с благодарност, защото баща ни често му подаряваше ризи и други дрехи, онази закръглена и засмяна слугиня, която така и не се научи да се храни с прибори, но когато родителите ни отсъстваха, лягаше на земята между двете детски легла и така прекарваше нощта, отдадена на служенето, да пази децата на „мадам и сър”, която плака с искрени сълзи, когато домашният ни речен рачо умря, случайно заклещен на вратата (този рачо е отделна история, бесуваше предимно през нощта и обичаше да завлича дрехите за пране под ваната, за да ни кара да пълзим после като него и да ги вадим), момчето - слуга на съседите, което бе принудено да спи на изтривалката пред дома им, защото бе от низшата каста, онзи отчаяно тих продавач на най-вкусния сладолед, който съм яла в едно незабравимо и слънчево кафене на Лаго Маджоре, бизнесът не вървеше, ние бяхме единствените му клиенти от много време и продавачът ликуваше от радост, че някой се наслаждава на майсторлъка му, онази мъничка жена, която едва се подаваше зад щанда на едно френско магазинче за сувенири и не спираше да разказва как се правят малките къщички - свещници, сякаш във всяка къщичка имаше скрита душа, онази стара плетачка на дантели в Брюксел, която не говореше, само се усмихваше, а в ръцете й ослепително белите конци се превръщаха в приказни снежинки, в елегантни шапки, в очарователни прозирни чадърчета срещу слънце, онзи възрастен продавач на печени кестени в Рикевир, който с гордост засукваше мустаците си и си тананикаше нещо, докато разбъркваше кестените в някаква причудлива машина от миналото, а около него кръжеше една особена и уютна топлина...

Всички те нямат значение за драгия коментатор, който се интересува само от делата зад собствения му дувар и който никога няма да бъде гражданин на света, защото светът е твърде разноцветен и твърде голям за сиромашкото му съзнание...

Лидия Делирадева