Изпитанието

„Мен ми е, мале, додяло,

додяло още натежало

да гледам турчин как бесней,

във бащини ми дворове,

във бащини ми кошари,

във бащини ми хамбари.

Я дай ми, мале, пушката!“

 

      В полумрака Цанко видя как ръцете на майка му месеха хляба. Бяха побелели от брашното и мачкаха ли мачкаха тестото, като че в обреден танц. То се издуваше, трепереше и пак се издуваше под напора на опитните й пръсти. Пред очите на Цанко сякаш не се замесваше хляб, а се сътворяваше света. Сега ръцете й нежно потупаха готовото тесто и го оставяха да си „ почине“.

Цанко си пое дъх, искаше да почувства аромата на пресен хляб, но му се привидя друг образ, различен и обвит в полумрака на стаята. Прашинките светлина се разиграха на фона на първите утринни лъчи. Я някое бистро изворче ще проблесне в сънищата, я сълза ще навлажни очите му от мъка и тъга по близки и от умиление към слънчевия свят на детството… От малък Цанко се туряше я да стреля, я да бяга, я да се бие. Паметлив беше, окумуш човек, и порасна – ей нà, научи се да чете и пише и на български, и на турски, та дори и на гръцки език. От дебелите книги бе изучил още краснопис, смятане, науката за звездите, за дървесата и за всяка живинка. Най му беше мила историята за Дякон Левски, пред която благоговееше като пред икона.

„Туй ще да е и моят път, мале, подире му ще поема, назад се не повръщам!”, думаше той подир някоя вечер, преди да заспи. Майка му сплиташе ръце в молитва, загледана в черковната икона.

Навън просветляваше. Чуха се църковните камбани. Металният им звук премина тягостно като вълнà по къщята. Откак се разбра, че Дякон Левски е заловен и обесен, често-често проехтяваха тия църковни камбани. Чу се, че и край Копривщица арестували тамошните водачи на въстанието.

„Пак ли някой е предал богу дух?”, чудеше се баба Пена, докато изтупваше шарената черга. Погледът ѝ обхвана малката градинка навън. Росата още не се беше вдигнала. Току-що и петелът изкукурига на чардака, разперил криле. Оттатък дувара се чуваха воловете. Цялото имане на баба Пена и бай Христо бяха тоя чифт волове – без тях нямаше как да изорат нивата си и да изхранят челядта си. Духаше лек ветрец откъм планините. Сега тя се прибра в одаята и препаса престилката си. Зае се да вади киселото зеле от дъбовото каче с мирис на осолена сланина.

Сърцето ѝ заби неистово в гърдите при спомена за снощната вечеря. Мъжът ѝ Христо и синът ѝ Цанко хортуваха, какво хортуваха, накрая по-старият извади кремъклийката иззад миндера и рече:

– Дорде не си тръгне и последният вражи крак, няма да има край!

Цанко му отвърна:

– Оставиха ми два пътя, татко. Първият беше да отида и да предам нашите. Тогаз щях да бъда дважди по-зачитан и трижди по-богат. Вторият беше да тръгна с тях и да загубя главата си. Не ще и питане татко, с тях тръгвам! Ако ще да ми вземат главата!

– И аз, сине, и аз тръгвам! – беше му отвърнал старият Христо Дюстабанов. Погледът му се съсредоточи във фишеците за кремъклийката, които правеше.

При спомена за този разговор баба Пена стисна устни и затършува из джобовете си. Намери малкото си дървено кръстче с кожена връвчица.

„Господи, воззвах Тебе!“, като вопъл, като стон, като ехо зазвуча лелеяната ѝ песен.

Та нима божието име не носеше надежда и утеха?

 

Преди една неделя воеводата поп Харитон им беше гостувал с част от четниците. В къщата на бай Христо съставиха и бойния план (дори втори, ако нещо преобърнеше първия!). Цанко изтича да ги посрещне на малката вратница, а газеничето трепереше в ръцете му. Поп Харитон го прегърна братски и след като се огледа в двете посоки дали не го дебне някой в мрака, влезе в затоплената одая.

Посрещнаха ги с дъхава бабина чорбица и отлежала джанкова ракия. Но попа знаеше, че и с хляб и сол да ги гостят, пак ще му е драго на душата – от Христо и Цанко по-арни и убави хора немаше по тоя край!

Подир вечерята баба Пена им тури у бохчата питка и овче сирене за из път. Поп Харитон я прегърна и благослови. Една сълзичка се притаи в крайчеца на окото ѝ. Образът на сина ѝ се възправи пред очите ѝ, облян в светлина…

Сбогуване ли беше туй?

Тя се върна в одаята и погледна с обич към чедото си.

 

Сега четниците се спущаха от билото на планината, а в подножието насреща им се възправяха дългите храмови къщи на дряновската обител. Имаше залостени врати и тук-таме порутени дувари. Пролетта беше подранила. Снеговете бързо се топяха, а към края на април се усетиха и първите по-топли дни. Сегиз-тогиз поваляваше и по някой дъждец. Реката в ниското се виждаше мътна.

Дорде се зарадва дружината, че стръмното е свършило, и ще си поемат дъх, що да видят – оттатък манастира вардят хиляда души башибозук и редовни турски аскери.

Как са узнали плана им? Предател ли имаше сред четниците? Нямаше случайност в тез усилни времена…

Какво му се чудеше, то Дякон Левски предадоха, че назе ли!

Но кой ще да е тоз изедник!

Поп Харитон вдигна ръка и спря. Наближиха главната масивна порта.

– По десет души да заемат местата си по стените. Да завардят прозорците. Пиле дан прехвръкне у дворо, щото работата е страшна!

По небето вече плуваха първите черни кълбета и мътносиви облаци. Като че идеше пороен дъжд оттатък ония планини…

 

Отначало турците решиха да пробват с хитрост. Страшният Фазлъ паша нареди да се проводи писмо с молба четниците да се предадат.

„Комити, послушайте думите от тоз мектуб! Предайте се! Няма да мине много време, кога манастирът ще бъде превърнат на прах и пепел, а вие всичките ще бъдете в моите ръце!“

В отговор на писмото сам Цанко (защото знаеше турски) написа:

„Пашо, от твоите думи нищо друго не разбрахме, освен това, че ни съветвате да се предадем. Вие се отнасяте не като въстаници, които са нарамили пушките, за да се бият за правото на своя народ, а като към разбойници, избягали от затворите. Вие не ни питате в писмото си защо сме вдигнали оръжие срещу султана и какво искаме.

Пашо, ние сме въстанали против вас да браним народа си, когото турските власти измъчват. Издаде се, вярно, Хатихумаюнът[1], който признава нашите, редом до вашите права, но … написаното остана на книга. Ние и досега чакаме нашите права като хора, ама нищо! Убедихме се, че всичко туй се обещава и се пише само за да заслепи Европата, а не за интереса на поробените народи.

И като мислите, Пашо, че като ни избиете, ще можеше да смирите народа, много се лъжете. Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще и със смърт! Затуй сме се подигнали – не против мирното ви население, не, ние искаме от султана да ни признае правата като народ и дорде не стане туй нещо, живи няма да се предадем. Ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. Пък вий бъдете отговорни пред Европата за вашите тиранства“.

 

Разярен от този отговор, Фазлъ паша даде сигнал за атака. Насред дъжда и вятъра, оръдията на турските аскери започнаха да рушат оградата на манастира. Накацалите по скалите аскери и башибозуци обсипваха четниците с дъжд от куршуми. Огънят продължи около четири часа. Оръдейните изстрели разрушиха и главната храмова обител и близките манастирски сгради, които накрая се запалиха.

В тоз страшен момент четниците запяха църковната песен „Господи син, с нас буди…“.

Пееха те и от време на време вдигаха глави към зейналите пролуки на рушащия се таван. Възгласите на песента се смесваха с гърма на оръдията.

Бай Христо, бащата на Цанко, после щеше да опише този миг така:

„И в тоя сюблимен, в тоя възвишен момент тая песен беше и молба, и плач, и вопъл, и протест към Господа на силите. За България ти се молим, боже на силите, за нашия нещастен и заробен народ, за нашите бащи и братя, майки и сестри, жени и деца! За цялата ни свята република! Не ги оставяй, о, Господи, в ръцете на страшния тиранин!… Приеми нас в жертва и спаси народа ни, Господи, помилуй ни!“.

 

Като понамаляха залповете и шумът и глъчката се разсеяха, а прахолякът от покривите и стените спря да хвърчи из ниското, поп Харитон се провикна към четниците:

– Храбра ми дружино, намираме се в края на живота си, в края на пътя си. Знам и вярвам, че ще се запишем в историята за вечно споменуване.

Върви напред, храбра дружино, ние ще останем тук с поп Гаврила и бай Христо! Върви неустрашимо срещу турската сган! Знай, че ние тръгнахме да мрем за поробеното наше отечество, което ни извика на помощ! Напред, храбри мои момци!

Воеводата бе застанал до големия вратник на засенчено място и изпращаше четата си. Всички четници минаха край него и му целунаха ръка. На последния, едва четиринадесет-петнадесет годишен, още дете, сълзите му покапаха от очите. Момчето го проводи с поглед и побърза да настигне събратята си.

Цанко надзърна през пролуките в дъските, за да види що ги чака навън. Откраднатите глътки свеж въздух му помагаха да се овладее и да добие кураж.

 

Борбата бе на всеки разкрач, гръб до гръб, а най-често чуваната заповед беше „Тỳри ножа!“, защото се редуваха щикови атаки и свирепи ръкопашни схватки. След деветдневна жестока неравна битка четниците щурмуваха обсадата през нощта и към четиридесет души, заедно с Цанко Дюстабанов се спасиха, но по-късно бяха заловени и откарани в Търново.

Докато пътуваха, образът на баба Пена му се привидя по-жив и затрогващ от всякога. Ръцете ѝ все тъй неумолимо мачкаха тестото, а то танцуваше ли, танцуваше под опитните ѝ пръсти. Сега я виждаше как поглежда през прозорчето, а погледът ѝ чакаше ли, чакаше…

„Прости ми, мале! За България го проводих тоз път. Прости ми!…“

Здрачаваше се. Слънцето клонеше на залез и пробождаше ниви и ручейчета с полегати снопове светлина. От време на време колата минаваше през поля, грейнали от пролетни цветя. Цанко се усмихна. Цветя! От малък знаеше от майка си, че жените ги обичаха. Жалко, че никога вече нямаше да може да подари цвете на момиче…

Шепота на вятъра бе като десетки камбани, в които кънтяха гласове, гласове… Дяконе, тебе ли чувам тъдява? Цанко усети как очите му се пълнят със сълзи. Всичко се замъгли.

Светът оттатък баира му се струваше чужд и враждебен, но странно, не изпитваше страх – ни студ, ни страх… С първата глътка на новото утро той знаеше едно – че България ще бъде свободна! Че сега неговите пръсти замесват наново света, а сърцето му бие неистово в гърдите при таз едничка мисъл…

– Някой видя ли где изчезна войводата? – прекъсна мислите му един от дружината.

– Край ряката го видях. Май бягаше! – подвикна друг.

– Другари! – вдигна глава Цанко. – Туй сме, дет сме. Няма войвода, няма други! Сега България цяла нази гледа!

 

В разгара на погрома над манастира турският аскер, някой си Абдул Фазлъ, излезе откъм страничното стълбище, готов да заварди врага. Виковете на чужд език не му оставяха място за съмнение – от тамо идат! Светлината от огньовете на изток и на запад хвърляха дълги напречни сенки.

И тогава го видя – невръстно дете четник, препънало се в купчина тела, които бяха разхвърлени на посоки. Детето съгледа аскера и страхът от смъртта скова гърлото му. То сведе глава, колкото да си поеме последен дъх. Знаеше, че туй е краят. Абдул Фазлъ се стъписа и прибра оръжието. Хвана момчето и го изправи на крака.

– От западната порта! – посочи той.

Момчето не разбираше турски. Сърцето му замря в гърдите, а после заби лудо. Тогава Абдул Фазлъ му показа пътя, по който да мине, за да се спаси.

Момчето тръгна набързо, загледано в пламъка на огньовете. Когато се скри от погледа му, той избърса чело, въздъхна с облекчение и пое нагоре по стълбите.

Навред по околните дървета висяха тела – тела за назидание на българите! Съсечен и ослепен беше дори поп Харитон. Овъглените останки хвърляха ръбести сенки по равния склон на планината. Местността бе огласяна от тревожен шепот като че изпод самата земя.

 

По време на делото и осъждането на заловените при Дряново Али Тефик бей от Търновския военнополеви конак се обърна към Цанко, синът на бай Христо:

– Цанко ефенди, ти кат си толкоз умен човек, който знаеш историята и толкоз други науки, па познаваш и нашите оръдия и сила, не можа ли да предвидиш, че не се излиза на глава, толка шепа хора, с такава силна държава кат' нашта. Чудно ми е как можа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и бунтовник да вземеш да станеш!

Цанко си пое дълбоко дъх, за да рече ония паметни думи, които и до ден днешен дълбаят изворите на историята със страшен завет, с несломима истина, горчивина, но и смелост:

– Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме да направите зверствата, които вече направихте! Тъй се компрометирахте пред целия образован свят и тая наша цел беше достигната. Бъдете следователно известени, че ние победихме!

Вие, като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви, училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони оттука! Затова стягайте се и бягайте към Анадолата!

 

Обесиха го подир три деня… Тамо, у София, за назидание на другите бунтовници.

Но делото му, словата му и оназ паметна битка у Дряново останаха завинаги в паметта и надеждите на народа. Народ, който скоро дочака освобождението си…

в първата глътка на новото утро…

 

Галена Миткова Върбева  38 г. гр. Шумен

Биографична бележка

 

    Галена Миткова Върбева е родена в гр. Ямбол, но живее и работи в гр. Шумен.

Завършила е бакалавърска степен към  ШУ „Епископ Константин Преславски“.  От малка пише стихове и разкази. Нейни стихове са публикувани в периодичния печат и в много електронни издания („Откровения“, „Стихове“, „Българската книга“, „Буквите“, „Nowhere.com“, списание „ Поезия“, в-к „ Уикенд“, „ България днес“ и др.). Била е репортер за в-к „Делник“ ( гр. Ямбол), а по- късно и за шуменския „Шуменска заря“.

През 2009 г. публикува криминалния роман „ Острие на отмъщението“, а през 2012 г. романът й „ Среднощна сянка“ е сред десетте  номинирани за участие в Националния литературен конкурс за криминален роман на издателство „ Бряг“.

През 2015 г. се дипломира като магистър педагог към ШУ „Епископ Константин Преславски“. Същата година е и кандидат- докторант на тема „Теория и история на литературата“.  

През годините е участвала в различни поетични и публицистични конкурси, на някои от които е отличавана.  

През 2016 г. печели втора награда в Националния конкурс за есе на тема „ Европа за мен“.

През 2019 г. е отличена с първа награда в конкурса за есе на името на „ Рада Казалийска“ гр. Ямбол.

През 2020 г. е отличена с трета награда в литературния конкурс за кратък разказ „Restart“.

В края на 2020 г., Галена Върбева е отличена и с първа награда в националния литературен конкурс за  кратък разказ на гр. Враца.

Нейни разкази са публикувани и в електронното издание „ Литературен свят“ и в списание „Жената днес“.

През 2021 г. авторката завоюва трета награда в Националния поетичен конкурс на община Костинброд и първа награда в Националния литературен конкурс за кратък разказ на община Враца.

Нейни научни разработки в широк тематичен диапазон са публикувани в педагогическите издания „ Детска градина“ и „ Предучилищно и училищно образование“. Същата година неин анализ излезе в авторитетното издание „Будилникъ“ – основна медия на българите зад граница.

През 2022 г. разказът й „ Среднощна сянка“ бе отличен със специалната награда в литературния конкурс на „ Хорър Дизайн“  и издателство „LitdeSign“ и публикуван в сборника „ Създадени от Мрак“. Същата година излиза от печат и поетичната й книга „Големите и малките реки“ от ИК „ Жельо Учков“ гр. Ямбол.

2023 г. разказът й „Папуци“ завоюва втора награда в конкурса на издателство „LitdeSign“ „ Забравеният език“ и трета награда в националния литературен конкурс „ Вино и любов“.

През 2024 г. е удостоена с трета награда от литературния конкурс на НЧ „ Развитие- 1893 г.“ гр. Елхово.

 В момента съчетава работата си като учител с редакцията на последния си роман „Пристанище“ и търсенето на подходящ издател.