Излезе ли от местната пекарна, прилича на клефун. Оказва се обаче нуклеарна – със сила на тайфун…
Чули поп фолк диви - знойни, незлобливи… - че на Запад феминизъм е на мода. Понеже не били им сила чуждите езици, дълго се съветвали, що е „феминистка“… Искали изящен превод. Съдържателно название с яко послание. Накрая консенсусно намерили звание – … „кифла“. Достъпно. Кратко, ясно. Демократично. Класово неутрално. Сладичко на вкус. Политически коректно. И преди всичко – семпло. Да запушва усти. Че… знаете ли диви на критика податливи? Критици да не гракват. Папараци да причакват. Шакти - енергия женска – да засенчва гордост ергенска…
Така го искали – така им се получило. Екзегеза с теза… Както само те могат, отпразнували филологическия успех. С много песни – вечно ще се пеят. С много вино – души да милеят. Хванали се на хоро – слели тежка гръд ведно. От обикновено печиво направили кифлата сублимен идеал. Възпитателка на девойки и… все още девойки - така де, с младежки дух.
Връщам се аз от дълъг престой в чужбина, поизпуснал новите тенденции у нас. Накъдето се обърна, чувам кифла, кифла, кифла… Чудя се какъв е този глад. Нали стандартът ни е вече европейски. Казвам си, че слабостта към тестеното изделие ще докара на народа диабет. Докато не ми обясняват, че, докато ме е нямало, кифлата е прибавила към старото и ново значение. Че вече има ранг на еталон. Когато разбирам, че еталонът касае най-ценното за мъжа - жената, решавам да посветя цялото си внимание. Същевременно научавам, че епидемията на самотния човек, върлуваща от десетилетия в Западна Европа, вече взима жертви и у нас. Стряскам се. Решавам бързо да се ориентирам в новия междуполов лабиринт. Ставам… кифлен изследовател. Според приятели - кифлолог.
Бързам да спомена, че подкрепям феминизма. Има ли за мъжа по-голяма съблазън от осъзната жена, осмислила и владееща своята магия? Тази еротична, емоционална и интелектуална бездна, в която мъжът се губи, за да се преоткрие в пълна сила. Да разбере какво е да си мъж. За такива жени романистите пишат, че стоели зад успелия мъж. Обратното правило също важи – мъж стои и зад женския успех. Веднага предполагам, че и кифлизмът – нашият замесен с поп фолк мая феминизъм – трябва да е порив към вечната, природосъобразна, женско-мъжка дружба. Няма обаче как да знам…
Чудя се, откъде да започна. Решавам първо да проуча кифлата външно. Систематизирам отличителни белези. Всеки добър готвач ще ви каже, че човек се храни и през очите. Ако кифлата от моето детство беше с шипков мармалад, днес пълнежът е силиконов. Изкуствени мигли, нокти и кичури са други гурме съставки в днешната рецепта. Ботоксът сигнализирал сочност. Пирсингът закачливост. Татуировката - любов към изкуството. Наблюдения ми подсказват, че традицията да рисуваме по чинове, ученически чанти, стени и врати на тоалетни, днес е преляла в body art. Художествени мотиви скачат от мъртвата природа направо върху живото женско тяло. Носят добавена стойност. Създават кифли.
Козметични и хирургични процедури - нерядко за 500 лв. и нагоре месечно - са подобрител и консервант. В рецептата има много Е-та, повече от които фирмена тайна. Замислям се - надзорните органи справят ли се…? Външно погледната, давам си сметка, днешната кифла е скъп, високотехнологичен продукт. А, като всички други инвестиции, и тази трябва да се прави за възвращаемост. Дали има търсене? Защо пък не. Някога и ламинатът замени дъбовия паркет…
Гледайки кифли по рецептата, започват да ми щъкат мисли. Е – мъж с ретроградно хетеросексуално самосъзнание. Не онези мисли обаче, които може би подозирате. Представям си по-скоро как кърмят тези силиконови гърди. Представям си и как целуват тези ботоксови устни. Как будят сутрин очи, чиито мигли са на нощното шкафче, а на мястото на вежди целуваш татуировки. Как се милва глава на любима, повечето коса на която също е на нощното шкафче. Стигам до извода, че по-добре на нощното шкафче да има мигли и коса, отколкото зъби…
Бързо усещам, че кифлизмът изисква жертви. Изисква радикална пренастройка на естетическия компас. А това ми се струва хич не лесна работа. До голяма степен чувствам компаса в гените си. Въпреки напредналите технологии на тях не им се бъркам. А и до сега добре са ме упътвали. Усещам момент на слабост. За малко да се предам. Да изоставя кифлологията още преди да съм навлязъл. Да си призная, че не е за мен тая работа. Нали съм зодия овен обаче, не се отказвам лесно.
В жената интуитивно търся богинята майка. Продължителката на живот. За мъжкия инстинкт продължение на рода е възбуда. А систематизираните досега външни белези не подсказват продължението да е важно. Всички онези добавени стойности… Знам, че има и други начини. Извънприродни. Че биотехнологиите в САЩ правят чудеса. Че вече замразяват ембриони, яйцеклетки, сперматозоиди. Че едва ли не можело по каталог. Че кувиозът бил новата утроба. Че, ако изцяло му се възложело, формата на кифлата дори нямало да мръдне. Вече съм наясно, че за кифлата формата е светая светих…
По една случайност, докато разсъждавам върху напредналите биотехнологии, чета в „The Telegraph”, че … кърмата на мъж превърнат с лекарства в жена е одобрена за кърмене във Великобритания… Привижда ми се Франкенщайн.
Усещам, че в цялата схема нещо съществено липсва. Къде е любовта, питам се. Къде е отдаването един на друг, докато стане цяло? Фантазията ми и тя изглежда обременена. Трудно си представя оргазъм, водещ до ледени сперматозоиди и заскрежени яйцеклетки. Замразени ембриони след огнена страст. Та, къде е любовта в ледената репродукция? А, ако наистина я няма…? Кой ще меси, пече и яде кифли…? Франкенщайн ли? Нали народът ни в славното съвремие загуби една трета…
Може да звучи наивно, но посегнат ли на любовта, ставам зъл… Няма значение дали телесната, или всеобщата. Дори да идва от поп фолк диви и поклоннички незлобливи. И да е недостъпно за природонаучния интелект, Богът ни се казва… Любов. Какъв късмет само сме извадили! Не е нужно дори мозъкът да го побере, за да спаси да се избием. Да се затрием… Изучавайки обаче кифлизма, не установявам да има влечение по метафизика… Всъщност чувам, че и той имал своите каузи. Чувам за вегетариански и вегански кифли. Печали ги за… опазване на животните. Добре де. Гледам кифла - защитник на животните, и си мисля. А не трябва ли жената и женствеността - а чрез нея и човекът - да бъдат къде, къде по-пазени …? Обектът на изследването ми се разклонява в неочаквани посоки…
Време е, казвам си, да вляза в сърцевината на кифлизма. Във фурната му. В неговото парещо верую. Там сигурно се крие много вътрешна красота. Същевременно си припомням, че и феминизмът е само човешко творение. Кифленият - и той. А… несъвършен е човекът. Несъвършени неговите рецепти. И за това романистите много са писали. Не по-различно от чуждия феминизъм и кифлизмът може да даде на късо. Гръмва някъде бушон. Пристъп. Невроза. Цялото разполовено. Едната половинка срещу другата. Мъжът станал… враг! Източник на женските несполуки. Често съм се чудил, как е възможно такова надценяване. Мъжът и да иска, не може да причини всичките онези злини, които някои феминистки мигновено са готови да му припишат.
Разбирам, че изследването навлиза в критична фаза - енергийни потоци, напрежения и високи температури. Къде има опасност от късо…? Не се налага дълго да търся. Случайно чувам разговор между две кифли. Отстрани трудно различими от амазонки, само че със силиконови брони. Едната дразни другата, че била на концерт на известна поп фолк дива. Дивата вдигнала юмрук към събрало се кифлено опълчение и се провикнала: „Мачкайте мъжете! Те го заслужават! А и им харесва!“ Другата кима утвърдително. Вдига палец нагоре. Показва, че е посветена в тайната завера. Че отстоява завета на първа линия.
Сепвам се, като да сънувам кошмар. За пацифист като мен, война е най-страшната вест. Гражданският дълг налага да се намеся. „Дами“, заговарям вежливо и миролюбиво, „помислете! За къде сме един без друг! Ще се разберем…“ Обръщат се към мен. В погледа презрение. Така се гледа враг. С поглед на граблива птица. А съм си отворил пак устата, а са ми издрали очите. Добре че и двете имат маникюр от по двеста и повече лева, та решават, че не си струва да си хабят ноктите…
Стресът, който преживявам, отприщва трескави асоциации. Явява ми се Фройд с теорията за завистта към пениса, която никога досега не съм взимал на сериозно. Привижда ми се и еврипидовата Медеа – жената, убила децата си, за да отмъсти на съпруга. Спомням си и картината „Симсон и Делила“ на Макс Либерман, пред която неведнъж съм се замислял в музея „Щедел“. Пред очите ми се разиграва старозаветната история. Делила реже на спящия Симсон дадените от Бог къдрици, за да бъде… победен и ослепен. Прииждат ми и други плашещи сюжети от друга изложба в „Щедел“, която гледах през 2016/17 г. Надсловът беше: „Битката на половете“.
Прерязва ме в стомаха. Най-милото и най-скъпото ми на този свят ми е обявило… война! Веднага разбирам, колко застрашени са род и родина. Чувствам прилив на патриотизъм. Готовност за саможертва. Възможно най-бързо трябва да приключи това недоразумение…! „Абе, дами“, заговарям отново с усмивка и леко вдигнат гард, за да си предпазя очите, ако се наложи. „Дайте да не правим глупости! Само да можех да взема пълномощие от мъжете по света, веднага вдигам от тяхно и мое име бялото знаме. До сега сме били джентълмени, че в такъв критичен момент ли няма да бъдем! Сигурен съм, че ще се разберем.“ Дори не ме чуват. Едната вади телефон да вика подкрепление. Окончателно ми става ясно, че не само за кифлолог, а и за кифлен парламентьор не ставам. Ставам и си тръгвам, за да не предизвиквам амазонска патърдѝя. Помня само, че последната мисъл преди да зарежа кифлологията беше, „кифла ли е краят…?“
