Спасената африканска приказка и изворът на Нил

Езерото Виктория е една от легендите на Черния континент

Населението край бреговете е 30 млн души, риболовът е безконтролен

Едно от големите ми приключения в Африка е сафарито в Националния парк на Танзания Серенгети. Няма да крия, че това беше моя детска мечта. Както много мои връстници, като малък израснах с книгата на немските учени баща и син Гжимек „Серенгети не трябва да загине”. И сега се убеждавам, че делото на опазване на дивите животни, за което младият Михаел Гжимек загуби живота си при самолетна катастрофа в резервата, не е пропаднало.

Цели три дни с водача ми Джейсън обикаляме с мощния джип из саваната. Фотоапаратът и камерата ми са непрекъснато включени и запечатват незабравимите африкански пейзажи. Сега е януари и постоянно мигриращите стада са на югоизток. Там срещаме безбройни вериги от антилопи гну, зебри и безчислени антилопи импала. Успявам да направя снимки на прочутата петица животни – лъв, слон, носорог, кафърски бивол и леопард. Разбира се, и на още десетки видове, сред които любимият ми гепард по време на хранене.

Особено трудно е да се заснеме крокодил. Джейсън ми осигурява и това приключение, водейки ме тихо по клатещо се дървено мостче, изпоцапано от изпражненията на павианите. Успявам да щракна с фотоапарата хищника, миг преди да се гмурне в реката.

Аз обаче съм историк и искам да видя нещо, които иначе не е включено в програмата ми. Става дума за езерото Виктория, една от легендите на Африка. Все пак това е изворът на великата река Нил. Джейсън се съгласява и ние тръгваме натам, прекосявайки надлъж Серенгети. Изминаваме през парка близо 150 км и излизаме през източния портал, откъдето до езерото остават само десетина километра. Минути по-късно виждам Виктория.

Днес този водоем в Източна Африка е ограден от три държави – Танзания, Кения и Уганда. В северната му част минава мислената линия на Екватора. Със своите 68 000 кв. км и 320 км дължина той е второто в света сладководно езеро. Максималната дълбочина е 80 м при средна – 40 м. В огромното езеро има доста парчета суша, като най-голям е Рубондо с 450 кв. км площ. Той е и резерват с множество видове животни. Сред тях е уникална антилопата ситатунга, срещаща се в Танзания единствено на този остров.

В древната традиция местните наричат езерото Нянза. Европейският му откривател Джон Спик добавя към него името на английската кралица и до 1920 г. то носи наименованието Виктория-Нянза. През последните години околните страни нееднократно обсъждат въпроса за смяна на името с наименования на суахили като Ухуру (свобода), Ширикишо (съюз), Умоджа (единство), но до единно решение не се стига.

Както всички велики географски открития, историята на достигането до Виктория е много любопитна. За него пише и даже рисува карта прочутият арабски географ Ал-Идриси през 1160 г., черпейки информация от източните търговци на злато, слонова кост и роби. Съвременният свят обаче разбира за езерото едва в ХІХ в. Това се случва на 3 август 1858 г., когато англичанинът Джон Хенинг Спик излиза на неговите брегове. Малко преди това събитие той открива друго голямо африканско езеро – Танганика. В своите записки Спик изказва идеята, че от Виктория извира Нил и скоро обявява това пред Кралското географско дружество.

Предвид скептицизма на някои негови членове, в 1860 г. англичанинът предприема втора експедиция. При нея той открива вливащата се в езерото река Кагера, както и една единствена река, която извира от него. Спускайки се по нея на север, Спик достига сливането й със Сини Нил, където се получава същинския Нил. Той я нарича Виктория-Нил и обхожда бреговете й. С това изследователят на практика доказва, че тя е началото на великата река. Макар да остават още някои песимисти, научният свят вече признава откритието на Спик. Окончателно то е прието след като експедицията на американеца Хенри Стенли го потвърждава.

Джейсън кара джипа покрай брега и ме води в малко рибарско селище. Той произхожда от тукашно племе и хората го познават. Тук на практика виждам ужасяващата африканска бедност, която съм гледал в документалните филми. Хората живеят в обмазани с глина колиби без канализация и водоснабдяване. Миенето се извършва направо в езерото. От България съм взел дребни сладки и солети, които полуголите дечица буквално разграбват. Оставям на учителката и няколко долара, макар да знам, че те няма да стигнат за кой знае какво.

В това време от езерото започват да се връщат рибарските лодки, натоварени с мрежи и улов. Продажбата се извършва директно на брега върху набързо сковани дървени маси. Рибата се хвърля направо на тях и пазарлъците започват. Сред газещите в калта хора се разхождат щъркелоподобни лешояди и се опитват да се докопат до плячката.

Въобще риболовът е главен поминък на местните жители. Във Виктория се въдят повече от 200 вида риби, като основна за икономиката е тилапията. Там живеят и огромен брой крокодили, както и представителят на най-древната група сладководни риби, протоптерът, който диша както с хриле, така и с бели дробове. Тези същества са свързващото звено между водните и земните животни.

В последно време се появяват сериозни екологични проблеми. Населението край езерото вече наброява 30 млн. души, риболовът е безконтролен, в него се вливат мръсни води от селищата и предприятията в големите пристанища Мванза, Букоба, Кисуму и др. Непочистването от водорасли и водни лилии води до намаляване на кислорода. За да се увеличи уловът, езерото е зарибено с нилски костур, унищожил местните видове. Така необратимо е изчезнала над 50% от рибата във Виктория. Едва напоследък започват да се предприемат някои мерки от неправителствени организации като Дружеството на приятелите на езерото Виктория.

Наближава характерната за тези места буря и ние трябва да поемем обратно към Серенгети. Тя ни настига по пътя, като проливният дъжд е истинска пелена. Все пак Джейсън успява да ми покаже речен вир, където хипопотамите са буквално един върху друг, издавайки характерните звуци. В далечината няколко гну опитват да преминат на другия бряг, но едно от тях изчезва, въртяно в челюстите на едър крокодил. Една обичайна за Серенгети битка между живота и смъртта.

Автор: Проф. Николай Овчаров

trud.bg