ЕТО ТОЯ РОМАН ИСКАМ ДА НАПИША

Написах поста по-долу преди няколко години. И ето, написах този роман. Днес затварям последната страница на "ИЛЮЗИОНИСТЪТ", който ще излезе на бял свят до края на годината.

ЕТО ТОЯ РОМАН ИСКАМ ДА НАПИША 
Искам да напиша роман за това кръговратно-сезонно същество. Нарича се професионален революционер. Роман за прескачането му от тяло в тяло. За силуета му, полегнал на хълбок из лозето на Габровски преди 130 години, а после, години по късно – за същият тоя силует, ораторстващ пред наивното селячество, а после изнизващ се в емиграция, докато шупва и се съсирва кървавия касаплък из българските села и паланки през 23-та, а после, през 25-та, пак същия тоя революционен силует, шмугващ се по стълбите към купола на „Света Неделя“ с каменарския взрив и бутилката сярна киселина на рамо, а после, 19 години по-късно вече го виждам как бие крак по жълтите павета, а след седмица се чуди, диви и мае как се отваря френския прозорец и как се пуска водата в тоалетната на заграбения му от класовия враг фабрикантски апартамент на „Витошка“, после го виждам как сваля камбаните от камбанариите за своя свят без Бог, после вече го виждам как прескочил в тялото на своите питомци и зобнал оттук Фром, оттам Адорно и най-вече Маркузе, и накрая, в караманелата, де както завари и както дойде още някой от Франкфуртската школа – та виждам го тоя силиут вече интелектуално да витиеватства, алкохолно да се газира и никотиново да се утаява (та чак до днес! ) в десидетстващата академична марксистко-ленинска-маоистка общност – денем, из хуманитарните катедри на вузовете, а нощем по китните милиционерски и ЦК-вили из Симеоново, после вече го виждам как отново революционно се газира из шикарните ЦК-кооперации по центъра, пазени от милиционери в будки и как революционно -дрезгаво припява на дрезгавия, шетащ по Запада съветски декабрист Висоцки, а после, след още няколко десетилетия вече виждам куфарно-банковата му суетня в дните на Преврата, виждам и временното му оттегляне по проверените канали на Коминтерна в странство и най-вече в западното странство, после виждам завръщането му, търкалянето му по площадите, изправянето му, гордото му жертвено чело по хепанингите и уркшопите на уличното недоволство, после виждам пандемичната му маска до носа и невиждащия му поглед от задния прозорец на държавната лимузина, профучаването му напред към охолното му революционно бъдеще, прескачането му от мраморното марксистко в гранитното ленинско и троцкистко  тяло, до ултралевичарското ултра вталено и ултрамодно безполово маркузистко-либерално телце. 

И после пак отначало – от революционно тяло в революционно тяло. 
Без профил, без анфас, без лице. Но винаги на върха на хранителната верига.
Ето тоя роман искам да седна и да запиша. 
Това откровение. Дето оскъдния ни живот ни го чете поколение след поколение.

Недялко Славов