Горките протестиращи! Смачкаха ги и ги измамиха с елементарни оперативни хватки, както винаги

Горките протестиращи! Смачкаха ги и ги измамиха с елементарни оперативни хватки, както винаги. Толкова подло, толкова низко. Бъдещето става възможно само благодарение на хора, които не се примиряват с настоящето и водят битки с далечен хоризонт!

Всъщност историята помни само онези, които са платили най-високата цена, за да не бъдат просто изкормена черупка, а да бъдат хора виждащи и знаещи, мислещи.

Скоро четох една книга, в която авторът припомняше една история за миньори от началото на миналия век. Има един изоставен град Лъдлоу в южната част на Колорадо. Преди повече от 100 години градът принадлежал на сина на Джон Рокфелер и неговата Colorado Fuel and Iron Company. Синчето получило компанията като подарък за рождения си ден.

Хиляди работници вкючително и деца работили за стотинки, живеели в бараки, които можем да видим на фотографиите от онези години, съществували мизерно, десетки загивали под земята при честите аварии в мините, гласували така както им казвали собствениците.

През септември 1913 г. около 10 хиляди миньори започват стачка с искания за по-високи заплати и по-безопасни условия на труд. Протестът се дирижира от синдиката на миньорите, който се подкрепя и от една много прочута активистка, Мери Джоунс, известна като Мама Джоунс. Самата Мери идва в САЩ от Ирландия, бягайки от глада там в онези времена. Губи съпруга си, миньор, и три от децата си, но запазва бойния си дух, и когато е на 70 години, организира поход на децата на работниците от Пенсилвания до Ню Йорк, като ги води пред дома на тогавашния президент Теодор Рузвелт. Лозунгите са: „Искаме да ходим на училище, а не в мините.“. Когато започва стачката в Лъдлоу, Мама Джоунс е на 83 години, но е изпълнена със страст. Тя вдъхновява миньорите да не отстъпват в никакъв случай, поради което я вкарват за известно време в затвора. Тъй като жилищните бараки са собственост на компанията, още щом започва стачката ръководството изхвърля работническите семейства на улицата под проливния дъжд.

Синдикатът обаче намира палатки и около Лъдлоу се разполагат няколко палаткови лагери. Компанията е обезпечена с въоръжени групи за охрана, отделно извикват части от Националната гвардия. Стачката се проточва много месеци, докато на 19 април 1914 г. гвардията обгражда палатките, а на ключово място поставят картечница.

Властта настоява стачкуващите да й предадат един от лидерите-подбудители на простеста, но хората отказват. Гвардейците откриват огън, някои от лидерите са убити, миньорите се разбягват и се скриват в околността, палатките са запалени, има и жертви, жени и деца. След убийствата обаче останалите миньори атакуват града, нападат чиновниците и мениджърите на компанията и превземат цялата територия на мините. Бунтът стига до медиите благодарение на усилията на синдикалистите. Мама Джоунс кара цялата страна да говори за стачката и жестокостите в Лъдлоу. Президентът Уудроу Уилсън изпраща армията да въдвори ред. Войниците се опитват да се справят, разделят стачкуващите от стачкоизменниците и стачката продължава до края на 1914 г. Естествено работниците не постигат почти нищо. Защото отстъплението на силата никога не става доброволно. Силата може да се изтласка само със сила, не с любезност или молби.

Започва Първата световна война, а с нея нуждата от въглища се повишава. През 1915 г. Джон Рокфелер-младши се запознава с Мама Джоунс и в резултат подобрява условията на работа в мините. Работниците започват да считат, че са постигнали успех. Но всъщност успехът е на медиите. Заради медийния шум, който компрометира семейство Рокфелер, Джон наема пиар експерти, които го убеждават да отиде в Колорадо, да се срещне с миньорите, с техните жени и деца, с Мама Джоунс, да изслуша всичките им оплаквания, да се направи, че разбира тежкия им начин на живот.

Непрекъснато го следва фотограф, който документира срещите. Джон Рокфелер-младши осъзнава популярната истина днес, че много по-лесно е да си надраскаш външен образ отколкото да изграждаш вътрешна същност, да умееш да се представяш, че си еди-какъв си, отколкото наистина да си такъв. Миньорите подобряват условията си за работа, единствено защото собственикът иска да си изгради по-хуманен образ. Но е факт все пак, че се подобряват. Сегашното споразумение с нашите енергетици е пълна измама. Пиарски подход и директно обяснение, че централата ще бъде затворена. Трябва да си пълен гупак, за да си помислиш, че нещо друго се случва. Но глупаци много по нашите земи.

Калина Андролова