Кръстьо Раковски е деец в международното комунистическо движение, първи украински министър-председател, съветски политик и дипломат. Човек, роден за световна кариера и накрая убит от Сталин. За него ние не пишем и не говорим, тъй като все намираме черти в биографията му, които противоречат на управляващите у нас.
Мария, майката на Кръстьо Раковски, е дъщеря на Нанка Търпанска, сестра на Георги Раковски. Роден в Котел, Кръстьо (1873-1941), произлиза от богато семейство. Родителите му купуват земя в Мангалия, Румъния и се преселват там. Кръстьо учи във Варна и Габрово, а по-късно следва медицина в Женева и защитава докторска дисертация по психиатрия във Франция. Той има изключителна заслуга за опазване архива на Г. С. Раковски. Успял е да опише и подреди всичко в него, а през 1910 г. го предава на Етнографския музей в София. Вестник „Светкавица“ от 1911 г. съобщава, че този архив е ценен.
Раковски взема участие на партийния конгрес на Българската работническа социалдемократична партия в Русе, като се противопоставя на общоделството между социалисти и буржоазия. От 1905 до 1917 г. е един от изтъкнатите водачи на румънското социалистическо движение, но е изгонен от там като водач на селските бунтове. Той организира протестите в Румъния в подкрепа на бунтовниците от „Потьомкин“, като успява покрай това да се сприятели с колоса на румънската литература Йон Лука Караджале.
Прогонен е от румънското правителство, три пъти се опитва нелегално да се върне в страната, накрая е допуснат обратно след прякото застъпничество на френския премиер Жорж Клемансо. Раковски става съосновател на Румънската социалдемократическа партия и два пъти неуспешно се кандидатира за депутат. В навечерието на Балканската война призовава за мир и впоследствие остро се противопоставя на румънската инвазия в България и на анексирането на Южна Добруджа.
Кръстьо израства бързо като убеден антимонархист и оратор на социалдемократите. През 1917 г. той се изказва срещу българския национален характер на Македония и Добруджа. Във в. „Социалистически преглед“ пише: „Вие трябва да сте се убедили, какво у мене не е изгубено чувството, че аз съм българин, но това чувство не е засенило идеята ми да се въведе в света оня ред на нещата, от който и на българи, и на власи, и на всички други ще бъде добре. Добруджа трябва да принадлежи на свободните трудещи се маси, които я населяват. Това не значи, че аз отричам какво тя принадлежи на българите“.
След като е кандидат на Румънската социалдемократическа партия на парламентарните избори през 1916 г. Раковски участва активно в налагането на съветска власт в Украйна през 1918 г. Той е председател на мирните преговори на Русия с Украинската народна република, а след това веднага е изпратен за пълномощен министър на Украйна в Берлин.
На 50 години българинът от Котел става министър-председател на Украинската народна република на съветите. Той ръководи борбата срещу всякакви движения и въстаници, които са срещу съветската власт в Украйна. Яростна е съпротивата му срещу Нестор Махно, украински анархист, командир на революционната Въстаническа армия на Украйна, лидер на селското бунтовническо движение на 1918 – 1921, известен политик и тактик на партизанската война. През 1923 г. за кратко е заместник народен комисар на външните работи на СССР. Между 1923 и 1925 г. Махно е автор на няколко политически публикации, а също така и на международни декларации относно разоръжаването и ревизията на системата на мирните договори, подписани в края на Първата световна война.
Въпреки че първоначално е отхвърлен, Раковски е първият съветски посланик в Лондон през периода 1923-1925, за да договори британското признаване на СССР, а след това със същата мисия и статус е в Париж. Отказва да връчи акредитивните си писма в продължение на 50 дни, докато протоколът в Елисейския дворец не се съгласява това да стане под звуците на „Интернационалът“.
В историческото си изследване „Източният въпрос“, част трета, Раковски се изявява като един от първите наши изследователи и историци на сложния и заплетен международен казус: „Русия не иска да признае фактически правото на Европа да се интересува източните работи. Разбира се, когато Европа е налагала със сила, както в Кримската война (1854 - 1855) или чрез
международните конгреси известни задължения, Русия е била принуждавана да ги признае. Така в Парижкия трактат (1856 г.) и по-късно в Берлинския (1878 г.) Русия припозна правото на европейския концерт да се намесва във вътрешните работи на Турция. Но щом като самият европейски концерт отслабне вследствие на раздорите между западните държави, Русия заявява открито, че тя не признава действията на никакъв европейски концерт. „Ние ще кажем откровено, пишеше министерски чиновник в „Новое время“, Русия гледа с учудване на европейската окупация на Крит – този първи акт на европейския концерт, но съвсем инак ще се отнесе руското общество към появяването на Европа пред Цариград. Какви интереси на Европа тук са замесени? Едни интереси – да противодействат на руските успехи, а не жизнените и действително необходими за съществуването на някоя от европейските държави интереси. Това е един голям въпрос на престиж, отнапред обяснен на всяко едно руско сърце от историята на нашите войни с Турция - историята на нашите жертви в тези войни. В Източни въпрос с Русия не е равна нито една от европейските държави. Русия може да се съгласява на някакви си общи действия, но и в самите тези общи действия тя си задържа неоспоримото право на старшинство, на първенство и на това свое право тя трябва да напира и да го иска постоянно и безусловно.“
Раковски става изключително близък с Лев Троцки, който е срещу Сталин и срещу нарастването на бюрокрацията в Съветския съюз. През 1927 г. Троцки е освободен от всички постове, изключен от Комунистическата партия и през 1940г.еубитв Мексико от агент на Сталин. Като близък до Троцки Раковски е заточен в Централна Азия (1928 - 1934), но след 6 години се връща в Москва и дори работи в Министерството на здравеопазването. В Астрахан се среща с Никос Казандзакис и с нашумелия американски журналист Луи Фишер. Едва през 1934 г. с писмо до в. „Правда“ Раковски признава „грешките си“. За да пародира произвола, в съда се обявява за германски, британски и японски шпионин едновременно. Българинът се отказва формално от Троцки и едва тогава му е разрешено да се върне в Москва.
През 1936 г. Сталин отново гони амбициозния котленец от пределите на Съветска Русия. Раковски търси начин да си върне имотите в Добруджа и Кралство Румъния. Сталин не пропуска да му нанесе удар и заедно с Бухарин и Ягода го осъжда на 20 години трудов лагер, а след началото на Великата отечествена война е разстрелян по т.нар. сталински списъци. Кръстьо Раковски си отива от този свят на 68 години, на 11 септември 1941 година в Орловския затвор. Архивите обаче пазят и други интересни факти. Оказва се, че Кръстьо Раковски моли Дзержински да съхрани Сергей Есенин, който много пие, но иначе за него е най-големият руски поет.
Всесилната тайна полиция ЧК задвижила въпроса точно в деня, в който Есенин се самоубива.
Българското социалистическо движение е твърде тясно за размаха на този българин. Днес ние го наричаме авантюрист, социалист, но той е сред най-влиятелните фигури в Съветския съюз, след кървавата Октомврийска революция. Цялото му име е Кръстьо Георгиев Станчев. Автор е на няколко публицистични труда и активно сътрудничи на български и чужди списания. Раковски е обявен за враг на народа от Сталин. И до днес не се знае къде е гробът му. На 4 февруари 1988 г. пленумът на Върховния съд на СССР приема постановление за отмяна на присъдите по делото „деснотроцкистки блок”, поради липса на доказателства за шпионска дейност.
Сред реабилитираните, освен Кръстьо Раковски има още един българин – Игнатий Казаков, роден в Твърдица, Бесарабска губерния.
За себе си Кръстьо Раковски казва: „Принадлежа само на пет страни – на България, Румъния, Русия, Украйна и Франция”. Свободолюбив, той не може да не влезе в конфликт със Сталин, което води и до неговото физическо унищожение.
Раковски, родственикът на далеч по-известния и фаворизиран от историята революционер, не се нуждае от идеализиране, за да бъде показан като един от големите дейци на европейското социалистическо движение от първата половина на ХХ век.
Източник: Уикенд
