Погнусата: патологията на България

В България е така - издигаме некадърници, търпим безобразия, никога няма да се оправим, си казва гнусливият морален гражданин. Гнусейки се от всичко, което се случва в държавата, той всъщност се гнуси от себе си.

Ако учителката ме попита "Какво е основното чувство на българина?", ще отговоря така: "Погнусата".

Погнусата от новата коалиция

Изненадани ли сте? Ами погледнете гласуването на дълго чаканото правителство. Една година го чакаме, социолозите мерят нарастващото нетърпение на електората, а есхатолозите вещаят срив на държавата, останала без управление. И ето, след дълги кандърми се зададе приемлив за двете враждуващи страни, макар и временен компромис; гласувани бяха прилични министри. И каква е обществената реакция? Погнуса. Как можаха тези врагове, дето се заричаха, да се коалират, макар и ротационно.

Говорим за емоция, която не се храни с абстракции: погнусата е телесен феномен. Затова политическата договорка беше представяна като неестествена (хомосексуална?) целувка, паметливи анализатори припомнят онази на площада между Станишев и Доган. Следват серия простовати метафорични развития като брачно ложе, сватба, консумиране на брака, коя от коя по отблъскващи.

Най-много страст бяха насъбрали от ИТН, партия, която вече трудно различаваме от "Възраждане". И все пак призът безспорно спечели президентът Румен Радев, който не само отправи всевъзможни проклятия срещу новата коалиция, но дори отказа да се ръкува с академик Денков и напусна парламента преди клетвата на правителството. Някои определиха това като простотия, но според мен става дума за друго - това бе публична демонстрация на погнуса, която е важен елемент от българския обществен живот. Впрочем с държанието си самият Радев стана обект на контрапогнуса и така спомогна за психологическото стиковане на враждувалите до сега електорати. Което подсказва каква политологическа роля играе обсъжданата първична емоция.

Дали когато в Германия или Нидерландия правят широки коалиции, следват гнусливи коментари? Може и някъде в периферните медии, но едва ли това е основното чувство на лирическия герой, депутат или президент. Всяка коалиция е морален компромис, справедливо отбеляза Румяна Коларова. И понеже няма как да си представим политиката без коалиране, вероятно трябва да преосмислим понятието за морал в тази сфера. Може да ни е полезен Макс Вебер, който различава етика на убеждението и етика на отговорността. Първата ни кара спонтанно да реагираме на това, което приемаме, и това, което отхвърляме. Втората предполага да извършим определени неприятни сега действия с оглед на бъдещия резултат. Убеждението ни кара да реагираме с морална погнуса: Ама те вчера казаха еди какво си, а сега правят обратното - и това е сякаш спонтанен рефлекс, подобен на изплюването на нещо отвратително. Във втория, собствено политическия, чакаме да видим в името на каква по-голяма цел са погазили заричанията си. Морално ли е човек да променя позициите си? Ами не е хубаво, ама понякога се налага, защото светът се променя и не се върти около нашите мнения.„

За Бай Ганьо и погнусата

Българската погнуса обаче отива по-дълбоко. В едноименния роман на Жан-Пол Сартр тя изразява отчуждението от произволния свят, в който героят Антоан Рокантен се чувства захвърлен. В България тя изразява отчуждение от самите себе си. Модерните нации обичат да се оглеждат в иронични образи. Британският бонвиван Джон Бул е практичен контрапункт на аристократа, германският Михел е сънлив, мързелив и простодушен, за чешкия Швейк така и не разбираме дали е или само се прави на идиот, за да клинчи от австроунгарската казарма. Но едва ли има друг като българския Бай Ганьо, който да буди у избралите го за национален прототип… погнуса.

Тази погнуса е структура на самото Алекоконстантиново повествование: образовани, европеизирани като самия автор българи си разказват истории за подвизите на сънародника, за това как се излага във виенската баня, за косматите му гърди, за мляскането и потенето му. Във втората част, когато героят се връща у дома, погнусата преминава едно ниво по-високо, в сферата на политическото.

Персонажът е станал нарицателно, върху него се проецират всички онези неща, които българинът опитва да изхвърли от себе си - простотия, егоизъм, ориенталщина. Погнуса от леденото хоро, от силиконовата чалга певица, от съседа, който хвърля боклука си през прозореца.

И все пак властта е онази, която у нас буди най-голямата погнуса. Живков бил "селянин", Желев бил "невзрачен", Костов бил "циганин", Сакскобургготски бил "дементен", снимат Борисов гол, космат и дебел,  Трифонов бил "татуиран чалгар", Петков и Лена взимали решения "по оргии на пици с кристали", Габриел била "анорексичка" и тъй нататък. Да упражняваш власт в България означава да караш хората да им се повдига. Един нов виц възкресява националния герой в предизборен ключ: "Защо махнаха Бай Ганьо от учебната програма? Защото го дават всеки ден по телевизията."

Погнусата е емоция, която определят като обратна на гнева, който вдига кръвното и води до агресия. При погнусения се наблюдава спад на сърдечния ритъм, дишането, дори температурата; той се отдръпва от опасната храна или потенциално заразния сексуален партньор. Още по-странната морална погнуса: според някои изследователи тя е еволюционен механизъм за избягване на конфликти: вместо да се бие, субектът бяга, затваря се в себе си. Да направим ли още една крачка и да кажем, че да се гнусиш от властта е начин да я оставиш да се разпорежда с живота ти?

Погледнато от другата страна, границите, които погнусата издига, позволяват на политическата класа да се възпроизвежда. Който иска да проникне там вътре, трябва да е готов да се среща с неприятни хора, с които понякога го снимат, да отстъпва от заричанията си, да лавира и съответно - да бъде готов да стане обект на всеобщото отвращение. Който иска да бъде обичан - да си търси други професии.

С тази двусмисленост на ум, погледнете българския политически живот от последното десетилетие. "Па да ти кажа ли правичката - споделя Бай Ганьо след като се е натресъл на Иречек, сърбал звучно разлютената супа и се оригвал - И едните, и другите са маскари!". Това определение на политическата класа е станало очевидно за тукашния избирател. "Маскара" идва от италианската дума за грим, а през 19 век са се гримирали само проститутките и от там маскарата е престорен, долен човек. Но отношението към тялото на проститутката е амбивалентно, на едновременно привличане и отблъскване. Да мислиш властта като проститутка в този смисъл означава, че от една страна те блазни мисълта да я имаш, но от друга страна знаеш, че близкият ти кръг ще те осъди за този "грях".

Как се лекува тази национална патология?

Бедата е, че гнусливият морален гражданин свиква да се отдръпва, да избягва простотията, наречена политика и по този начин осигурява комфорт на онези, които я практикуват. Тук е така - издигаме некадърници, търпим безобразия, абе никога няма да се оправим. Гнусейки се от всичко, което се случва в държавата му, той на практика се гнуси от себе си, сякаш е почнал да възприема собственото си тяло като чуждо, както ни гнуси собствената кръв, когато засъхне по бинта.

Как се лекува подобна национална патология не знам. Може би като спрем за малко да се взираме в петната по бинта и погледнем през прозореца?

Ивайло Дичев

https://www.dw.com/