Емокрацията - новото оръжие за масово унищожение на XXI век

Поведението на украинските политици и активисти, които крещят на демонстрациите си, намазани с червена боя, е много близко до емокрацията (от емоции и демокрация)

След смъртта на демокрацията на Запад, задкулисните кукловоди прибягват до практиката да манипулират емоциите на населението

Емокрацията е илюзия за демокрация, в която източникът на общото мнение не е набор от ценности, а определени емоции, които предизвикват силни чувства

Американският историк Нийл Фъргюсън отбеляза за САЩ още през 2019 г. , че „вече не живеем в демокрация. Живеем в демократично общество, където управляват емоциите, а не мнозинството, и чувствата са по-важни от разума. Колкото по-силни са чувствата ви, толкова по-добре вие стигате до състояние на възмущение, и толкова по-голямо влияние имате. И никога не използвайте думи там, където работа биха свършили емотиконите“.

Фъргюсън цитира примери от последните години в САЩ, от дебатите между политиците до целенасочените заглавия в политически ангажираните медии, за да се предизвика възмущение и следователно социална поляризация.

Друг автор разширява тази тема: „Колкото по-силно изразявате неконтролируемите си емоции, толкова по-доверчив ставате! Това е нашият свят днес. Бог ни е дал емоции, но той ни е дал и своя закон, който ни показва кое е правилно и кое не, за да можем да контролираме емоциите си. В противен случай неконтролираните и необуздани емоции ще доведат до катастрофа“.

И двамата автори пишат в контекста на управлението на администрацията на Тръмп и яростните атаки на демократите срещу него и тук не става въпрос обаче само за противопоставянето на републиканците и демократите. Изглежда благоразумието и рационалността са забравени на Запад (както и от Бога), оставяйки място за емоциите. Оттук идва и гротескната реч на Грета Тунберг в ООН, която се превърна в меме и повод за подигравки. Или сърцераздирателният вик на полския художник Бартош Биленя в Европейския парламент, който беше аплодиран от евродепутатите.

Поведението на украинските политици и активисти, които крещят по време на речите на своите опоненти по време на дебатите или организират демонстративни перформанси в европейските градове, намазани с червена боя, е много близко до емокрацията (от емоции и демокрация).

Сега държавният секретар на САЩ, вместо да обсъжда сериозните въпроси, при пристигането си в Киев отива в някакъв бар, където свири на китара и пее песен. Това може да не е толкова емоционално, колкото изказванията на еколозите или активистите с политически оттенък (един от тях си закова скротума на Червения площад през ноември 2013 г.), но Антъни Блинкън по един или друг начин показа, че и той е попаднал в блатото на емокрацията.

В терминологията емокрацията е илюзия за демокрация, в която източникът на общото мнение не е общ набор от ценности, а определени емоции, които предизвикват силни чувства относно изборите, военното възмездие или спортното събитие. И това не е просто елемент на политически популизъм, както може да изглежда на пръв поглед. Австралийският политически теоретик Стивън Чавура разкрива концепцията за емокрацията, като описва „фината, но невероятно дълбока промяна“, настъпила на Запад през последните десетилетия: „От правото да преследваш щастието към правото да бъдеш щастлив“. Чавура твърди, че за мнозина днес „останалата част от обществото се върти около моите чувства, като то се грижи аз да не стана нещастен“.

С други думи, това е хипертрофиран нарцисизъм и егоцентризъм, както биха казали психиатрите. Накратко, ситуация, в която някой вярва, че целият свят му е длъжен с нещо и той е свободен да прави каквото си иска.

Ето как прогресивните либерали, известни като „събудените“ (woke), се държат в САЩ. Поради недостига на образование и отсъствието на елементарно културно поведение, тези лица събарят паметници на исторически личности, проявяват неуважение към различните от техните собствени възгледи на своите сънародници (и разбира се, и за всички останали в чужбина) и правят най-нелепите предложения под прикритието на жалката загриженост за някакъв проблем.

Но не само в САЩ изпъкването на негативните емоции доведе до смъртта на добре познатите демократични процедури. По-специално, излизането на Великобритания от ЕС беше разгледано в контекста на емоционалната политика. Научна публикация по тази тема правилно отбелязва, че „безпокойството мотивира хората да търсят повече информация, докато гневът ги кара да затварят новите източници на информация и да разчитат на вече съществуващите нагласи“. По същия начин надеждата и ентусиазмът са свързани с по-високите нива на интерес и участие в кампанията, докато тревожността и гневът влияят на политическата толерантност.

Това се потвърждава от манипулативните практики, включително по отношение на Русия с тоновете публикации през последните години, които са насочени към изтласкване на гнева в потребителите от информацията и следователно ги вкарват в определената рамка на предразсъдъци, за да ги държат там в състояние на постоянна невроза.

Ако навлезем по-дълбоко в анализа на връзката между емоциите и политиката, друга научна публикация по тази тема гласи, че „емоциите, присъщи на индивидите и които са изживявани колективно, са преплетени във възлите на социалните структури, и оказват влияние върху възприятията и действията в рамките на глобалната политика“. Авторът изобразява многопластовия процес на емоционално изразяване в ежедневието чрез мрежата от взаимосвързани възли и взаимоотношения в четири доминиращи теми: колективното противостояние, участие в политическия живот, легитимност на държавата и използването на медиите от държавата за изразяването на определени емоции.

Доразвивайки тази тема, се казва, че „емоциите не съществуват изолирано и вместо това те действат в рамките на по-широките геополитически и геокултурни рамки, които зависят от пространствените и времеви условия, които оформят тяхната интерпретация и идентификация“. В този контекст се твърди, че изучаването на "чувствителността и емоцията" е фундаментално за разбирането на обществото.

За да се разбере връзката между емоциите и чувствеността, се въвежда понятието „емоционална екология“, като се подчертават три от нейните характеристики: колективните емоции, произтичащи от общите прилики, „системата за отчитане“, свързана с всяка емоция и придаваща й специално значение, и групите от емоционални практики. Различни аспекти се комбинират, за да улеснят формирането на преживяванията и социалните взаимодействия, придавайки смисъл на чувствата и техните резултати, подобно на емоционалното обединение. И двете концепции – емоционалната интеграция и емоционалната екология – са важни за разбирането на динамиката на страха и безпокойството в контекста на военните зони, нарушенията на човешките права, трафика на хора, различията в здравеопазването и расовата и етническата дискриминация.

Изследванията за това как емоции като страх, надежда или апатия влияят на обществените възприятия, в разработването на политиките и колективните действия, свързани с изменението на климата или проблемите на околната среда, и те заслужават допълнително внимание. И накрая, необходими са повече изследвания за това как емоциите влияят върху разрешаването на конфликтите, изграждането на мира и процесите на преговорите. Разбирането как емоциите влияят върху усилията за помирение и мирните споразумения има потенциала да подобри стратегиите за разрешаването на конфликтите. Емоциите в политиката остават нововъзникваща област на изследване, предлагаща богати възможности за интердисциплинарни изследвания и по-нататъшно изследване на сложните взаимодействия между емоциите, властта и социалната динамика.

Разбира се, тези предложения са важни за разбирането на случилото се със западното общество. Но ако четете между редовете, е лесно да разберете, че насоките на това изследване също ще предоставят инструменти за това как по-добре да управлявате емоциите и накъде да ги насочите. А в контекста на всеобщото оглупяване на Запад това ще направи електората на тези страни още по-уязвим за кастата на местните политически стратези.

Автор: Леонид Савин, fondsk.ru

(Превод за "Труд news" - Павел Павлов)