В Европа крепне нов фашизъм В Европа крепне нов фашизъм

Там където сконфузено се опитват да опростят историята, започва нов фашизъм. В Европа все още уклончиво го наричат „ислямо-левичарство“, или идеология на необузданото левичарство, но не се съмнявайте – това е той, издокаран в екзотични парцалки и стари наметки фашизъм, подчиняващ под себе си този път не само европейската цивилизация.

Ислямо-левичарството беше породено от всеобщата задължителна повинност, наречена „политкоректност“, която беше внедрявана в продължение на десетилетия от цяла кохрота европолитици от нов тип от така наречената „мека демокрация“, при която, подобно на май 1968 г., преобладаващата нагласа е „те са деца и поради това е забранено да им се забранява“, като тук под деца се разбира малцинства, мигранти, общности, обидени, унизени, оскърбени.

Ислямо-левичарството излезе от заситеното, светлолико и облечено в бяло професорско тяло от европейските университети, където равнодушното към науката, но обладано от идеологиите студентство радостно се хвърли в поредния „хипи-енд“, повярвало, че в борбата за всичко светло и добро не са нужни реални знания и съмнения.

Ислямо-левичарството оправдава и подкрепя вкупом всичко, което яростно руши „западния капитализъм“ като цивилизационно понятие. Ислямо-левичарството оправдава включително и всички деяния на ислямските терористи, доколкото те по своята същност са прицелени не в отделно взета страна или отделно взета националност, или отделно взето общество – не в Израел, не в ционистите, не в евреите – а в пълното унищожаване на западната цивилизация като такава. С целия си добре известен и отдавна проклинан „агресивен милитаризъм“ Израел е само началото, а крайната и засега още негласна, но явна цел, е насилствен всеобщ халифат, „от море до море“.

Това от известно време е ясно за някои западни политици и анализатори от онези, които вече няколко десетилетия с всички сили не биват допускани до средствата за масова информация. Затова, във връзка с последните събития, които не могат да се оспорят, колкото и глупости да бъдат изговорени, за това започна да се говори все по-силно в директен ефир и дори да се пише на първите страници на все още принципно лоялни и политкоректни вестници.

Защото тези същите викове „Аллах акбар“, под които до този момент се извършваха всички най-варварски терористични атаки, сега звучат на пропалестинските демонстрации в Европа. Заедно с други многозначителни лозунги, изявления и прокламации, нямащи никакво отношение към Палестина и нейното освобождение. Затова пък те обещават в скоро време да покажат на колективния Запад кой е на власт тук.

„Меката“ европейска демокрация, до този момент тънеща в приятната полудрямка на осъзнаването на собствената си щедрост към бежанците и мигрантите от всички видове и сортове, изведнъж се пробуди и започна да осъзнава колко страстно, люто и непримиримо е ненавиждана.

Ненавиждат я всички онези, които тя пусна и храни, без да идва в съзнание, в изкупление на прикрепените към нея грехове. А също и тези, които не пусна, но в които посади толкова люта ненавист, че тя се превърна в цел на тяхното съществуване. С отдавна известния и добре измислен лайтмотив на радикалните ислямисти и полезните идиоти на ислямо-левичарството, че цялото това спорно европейско благополучие „неверниците“ го откраднаха от вас, вие трябва да си го върнете и да изтребите „неверниците“.

Политоректна Европа дълго и мъчително идваше в съзнание. Отначало, по метода на поета Иван Бездомни – „запалих в кухнята свещичка...“, правейки „бели маршове“ по улиците след всеки нов терористичен акт, пускаше в небето балончета, рисуваше с тебешир по земята „мир за целия свят“, палеше свещи пред плюшени мечета и пред снимките на жертвите.

А президентът Оланд, ходейки начело на подобни кортежи, ръка за ръка с госпожа Меркел и други официални лица на европейската политкоректност, признаваше в частни разговори с журналисти, че правителството отлично разбира, че при такова струпване на пуснатите в страната и разпуснати във всяко отношение мигранти от четирите краища на света, от определена култура и вероизповедание, които по никакъв начин не желаят да се интегрират, „ще се наложи да им се отстъпят“ части от територията, правата и традициите.

Журналистите тогава се оказаха недостатъчно засегнати от политкоректността и публикуваха всичко това, което „не беше записано“. Тоест, фактът, че правителството вече от много години е разбирало към какво води провежданата от него политика, се оказа неоспорим. И днес вече не се оспорва.

Освен свещичките, балончетата и плюшените мечета, на помощ на новия фашизъм беше призована и историята. От училищните програми започнаха масово да изчезват всички неудобни за „новото население“ на Европа събития. Например битката при Поатие. За да не се чувстват обидени потомците на загубилите. Втората световна се сви до три страници галоп из Европа, в които фигурират Хитлер, буквално на бегом Сталинград, великото освобождение на Париж от американците и кратичък Холокост. Затова пък, още от първите дни на учебната година в програмите се появи и запълни всичко „история на арабо-мюсюлманската цивилизация“, предложена в крайно възхвалителен ключ, с нейните безспорни достижения и благотворното ѝ влияние за мира в целия свят. Според оценката на историците, всичко това е направено за „догамтическа възхвала на политкоректния принцип на топилката“ или задължението на коренното население да живее заедно с новонастанилите се, постепенните отстъпки пред които бързо и незабележимо се превръщат в повсеместен отказ от собствените традиции. Точно на същия принцип, който тук се провали с трясък повече, от където и да било другаде.

Едновременно с това западната историческа наука се опита да внедри и нова трактовка на така нареченото падане на Римската империя, която изобщо не е паднала, а тъкмо обратното – „обновила се е със свеж приток на сили“, и не от варвари, а от тогавашните мигранти, които, както показват последните поръчани изследвания, са били някакъв „излязъл от контрол експеримент“ и затова малко изпочупили и изпозаклали всичко наоколо. Оттогава насам обаче обновената Европа става по-красива от всякога. Дори и след като преминава през мрачното средновековие и приема християнството.

В сегашната ситуация на „приток на свежи сили“ западната историческа наука е склонна да вижда нов източник на прогрес, но политически некоректните анализатори и оратори силно пречат на това нейно видение. А и самите „свежи сили“ донякъде я обезкуражават с напора и нивото на жестокост, които вече е невъзможно да бъдат оправдани с никакво „колониално минало“ и „бял супремасизъм“.

Кои достижения на тази политика днес можем данаречем несъмнени? Ето тези.

В германския град Тангерхютте се канят да преименуват детската градина, която сега се казва Ане Франк, на World Explorer („Изследовател на света“ – б.пр.) Причината е доста тежка и красноречива: на възпитателите не им е удобно, а понякога е и опасно за тях, да обясняват на родителите на новозаселилите се в града мигранти от мюсюлманско вероизповедание какво е това Холокост и защо целият свят трябва да знае и помни това еврейско момиченце.

Кметът на град Тангерхютте изцяло подкрепя директорката на детската градина, заявявайки, че това учреждение, както и всички други, трябва да функционира „извън политическия контекст, в името на общото многообразие“. С други думи, „политическият контекст“, както и „многообразието“, и равенството, и братството, биват правилни и неправилни, за едни или за други.

Във факултетите на френските университети студентите, които не взимат участие в пропалестинските и анти-израелските манифестации, са подлагани на открит тормоз от страна на активистите на същото това ислямо-левичарство – същите, които преди няколко години по същия начин блокираха кампуси и факултети, ратувайки за незабавна и безпрекословна легализация на нелегалните и издаване на дипломи на всички тях без изпити. Тези същите, които преди няколко години забраняваха постановката в Сорбоната на пиесата на Есхил и се оплакваха от танцьорките в постановката „Баядерка“ на Болшой театър, защото в нея „бели играят тъмнокожи“, с което „колонизаторски си присвояват тяхната култура“.

В Париж беше въвлечена в скандал служителка на Министерство на външните работи, която в истеричен порив на пропалестински активизъм съдираше плакатите с лицата на израелските заложници и ги стъпкваше в прахта на тротоара. Този красноречив жест не остана незабелязан, особено след като се изясни, че вече „бившата сътрудничка на министерството“ е успяла за кратко да бъде и преподавател във висшето френско училище „Science Po“ (Институт по политически изследвания), да поработи в посолството на Франция в Египет, да публикува няколко нещица в няколко видни политкоректни издания и да проведе няколко шумни идеологически предавания по френското радио, с което ясно да обозначи и да вкара в умовете кои са „правилните“ човешки заложници и на кои може, и трябва, да стъпчем лицата в прахта (полюбувайте се на сцената –  

и помислете в свободното си време).

Броят само на забелязаните от френската полиция актове на антисемитизъм, бездруго рекордни в последните години, окончателно надхвърля скáлата и извиква откровена паника във властите, които тържествено обещават „да защитят и да не допуснат“, но физически не са способни да осигурят и минималната приемлива безопасност на еврейски училища, синагоги и отделни граждани.

Новинарските емисии разпиляно съобщават взаимно опровергаващи се факти и безразборна информация. Кралицата на Йордания се снима в колоритен видеоклип, с призив за прекратяване на огъня в Газа и „спиране на израелския агресор“, като същевременно обещава война на всеки, който освободи палестинските бежанци и ги пусне на своя територия, а по границите на нейната държава, както и по границите на Египет, е въведена пълна бойна готовност, за да може да се стреля на място при „нашествието“ на палестинците.

Пакистан експулсира от страната 1,73 милиона афганистанци. Решението си Исламабад открито обяснява дословно така: престъпността и тероризма на територията на Пакистан са директно свързани с нелегалната миграция, само за 2023 г. 14 от 24 терористични акта са били извършени от нелегални афганистанци. Затова, нека се махат по четирите краща на света, а четирите краища на арабския свят по никакъв начин не желаят да ги приемат и затова се кани да ги приеме Германия. Където престъпността и тероризма, официално, по никакъв начин не са свързани с нелегалната миграция и радикалната ислямизация на обществото?

ООН няма време за траурни изявления и спонтанно „изразява загриженост“ за всички подред. Иран, Ливан и „Хизбула“ също подкрепят Палестина, ужасяват се, обещават, но не искат пряко да се намесят в събитията. Целият арабски свят, от Катар до Алжир, в единен порив подкрепя и поощрява всякаква борба за „свободата на Палестина“ или за „независимостта на Афганистан“, но отказва да приема при себе си братя по вяра и по методи на воденето на тази борба, прекрасно разбирайки как ще свърши всичко това за пореден път за техните относително спокойни за момента територии.

Средностатическият европеец примира объркан между двете трагически реалности – ужасът на стореното от Хамас в Израел, и ужасът на вършеното от Израел в Газа. На средностатистическия европеец ще му се наложи да избира между два кошмара, с едно неизвестно и без никаква гаранция. Неизвестното е с какво ще се окаже изпълнен такъв избор.
Защото малцина вярват в мирното разрешаване на този конфликт. И призивите за прекратяване на огъня, хуманитарни коридори и създаване на нова палестинска държава сега звучат като досаден агитационен високоговорител, който монотонно повтаря по време на бомбардировки лозунга за „мир за целия свят“.

В същото време на Европа се предлага да реверсира историята си, да преразгледа всички трактовки и да почисти неподходящите места. От битката при Поатие до Холокоста и паметта на еврейското момиченце Ане Франк.
Показателно е, че и двете инициативи са започнати именно там, където са започнали – във Франция и в Германия. И на двете места съпротивата срещу фашизма е била честна, смела, но малка, не всеобща. От „Червения оркестър“ до Жан Мулен, те са можели да бъдат преброени на пръсти, както и са били преброявани, а и до този момент се броят, вече почти открито, изтласквайки ги от паметта като неразбираеми и неудобни за „новото население“ свидетели.
На новото население на Европа му е неприятно да си спомня Холокоста и да почита еврейското момиченце Ане Франк. Кой знае, ако са били по-сговорчиви, може би нищо е нямало да им се случи – щели са „да си пият баварско“, без да дразнят никого, кой може да докаже нещо сега...?

Ето как и ето защо там, където сконфузено отмиват паметта и вкарват историята в подчинително наклонение, започва и укрепва новият фашизъм.

Той е точно такъв, не се съмнявайте.

Източник: actualcomment.ru

Превод за "Гласове": Екатерина Грънчарова