АБСУРДИ НА РАДИАЦИОНЕН ФОН

Ние, българите, обичаме да туряме „капак“. Да сме „отгоре“ – макар и само в нашите мокри сънища. И тоя път наистина захлупихме всички абсурди, родени от въображението на поетите и писателите:

1. „Пир по време на чума“ – Пушкин.

2. „Любов по време на холера“ – Маркес.

3. „Избори по време на ядрена война“ – България.

Но докато „се подготвя“ абсурдната драма на изборите, в които няма никакъв избор, ето ви поредният абсурд, сътворен днес от държавническата мъдрост на радевия министър на отбраната Димитър Стоянов:

„Съществува риск за националната ни сигурност, но няма пряка заплаха за страната ни“.

А сега де! Какво ви говори плоската софистика на тоя храбър Швейк? Шаш и паника – както се смеехме в училище. Ще мънка щуротии клетникът – ами че от изток настъпва Путин, който няма да прости на нашите евроатлантически ибрици – а в територията ни вече се закотвиха неизвестен брой натовски войскари, гледат злобно и ни държат на мушка. И той ще бръщолеви, че „тая дупка не е дупка“, както в байтошовите времена беше написал за оправдание един катаджия, който сдупчил талона на нарушител – без да си даде сметка, че нарушителят е Владко Живков.

Имаше в края на соца един жалък подлец – Шиндеров – помните ли го? След „аварията“ в Чернобил това платено едноклетъчно всеки ден повтаряше по единственото тогава радио – БНР:

„Радиация няма, но тя все повече намалява“.

Ние отдавна сме факири на абсурда и май вече турихме капак на самите себе си. От капак на капак – та от бомба на бомба.

Милена Върбанова