Ако бяха играли снощи „Бистришките тигри”, нямаше да има расизъм. Щеше да има любов, сополи и мусак

Ако бяха играли снощи „Бистришките тигри”, нямаше да има расизъм. Щеше да има любов, сополи и мусака. Стадион, пълен с влюбени лели, които следят всяко движение на капачката на коляното Му, всяко потрепване на мускулите, всеки косъм, раздвижен от устремния Му бяг по терена.
И всяка с тепсия мусака. Или баница.
Може би щеше да има сексизъм. Да. Щяха да овикат островитяните, че не мязат на мъже. И защо ритат по кокалчетата Милия им? Потичат сълзи и други. Мусаката трепери в отрудените им ръце. А ръцете – лопати. Не видели през живота си пръстен.
Но му оплели каскет. И чорапи за зимата.
Англичаните – в шок. Виждат божественото в него, но не го разбират. Вратарят припада. Не издържа на аромата на мусака. Централният нападател грабва една тава с баница от леля на първия ред и сяда на терена, озверял от слюноотделяне.
След мача изпращат благодарности.
Онзи с перуката сам си подава оставката. От срам.
Така се прави футбол. С добро.

Лидия Делирадева

Снимка на Лидия Делирадева.