Ако произволен български пенсионер, унизен и ограбен от собствените си държавници и политици, иска да се ваксинира, той може да го направи където пожелае

Няма по-гнусно нещо от това да се рита и скача върху паднал човек, да експлоатират страховете на слабите и да се ограбват бедните. Това е висша форма на арогантност, която най-често завършва с невинна човешка смърт. В България се случват и трите неща по-горе, почти навсякъде около нас, но държавното ни управление работи с последните две – експлоатация на страхове и ограбване на бедните.
––––––––––––––––––––––––––––––––-
Ако произволен български пенсионер, унизен и ограбен от собствените си държавници и политици, иска да се ваксинира, той може да го направи където пожелае. Но ако не иска по някаква причина и само заради държавен „стимул“ от 70 левева, този беден човек е принуден да го направи, означава само едно – стимулиращият управник е чиста проба палач. Гаврата със слабия и бедния е непростим грях!
––––––––––––––––––––––––––––––––
И понеже Кирил Петков няма как да ме разбере, легнал върху харвардските си дипломи, американските си протекции и прочее атрибути на властта, ще му кажа един виц:

Дълбоко в сибирските гори имало една малка дървена къща. В нея, пред камината, стоял Владимир Улянов /дано знаеш кой е той/ и кроял планове за светлото бъдеще на Русия. В стаята се носил аромат на планински чай, било уютно, топло и приветливо място. На десетки километри около тази малка къща нямало други. Жива душа не минавала покрай потока. Един руснак, обаче, се изгубил и вървял денонощия през безкрайния лес и с надежда чакал да види населено място и топъл дом, за да се помоли за подслон. Бил посинял от студ и глад! Докато пълзи в снега през нощта със сетни сили вижда малкото прозорче и пламъчетата в него, мобилизирал силите си и стигнал до вратата. Почукал. Вратата се отворила и като исполин на нея се изправил другарят Ленин – добрият старец. Руският человек го попитал: Старче, може ли да се стопля в твоя дом, няма друга надежда за мен и ще загина в този студ. Добрият старец се усмихнал от сърце, погледнал още веднъж нещастника пред вратата си и казал вежливо: Не, не може!
Имате хубава усмивка, господин премиер! Тя не е достатъчна.

Николай Марков