Антон Дончев – Класикът

Наричат го “жив класик” и “мъдрец”. Чуждестранни критици казват за него, че е достоен за Нобелова награда. Сравняват го с Джойс, Томас Ман и Никос Казандзакис, а романът му “Време разделно” – с епоса за крал Артур и “Песента на Роланд”. Той е акад. Антон Дончев и на 14 септември навърши 92 години, работейки върху нов роман.

Писателят се ражда през 1930 г. в Бургас, но няма спомен за роден дом, защото родителите му са пощенски служители и постоянно се местят от град в град. След пенсионирането на баща му семейството се установява във Велико Търново. Там Антон завършва гимназия, а после – и право в Софийския университет. Пред него се очертава кариера на великотърновски съдия, но той избира да се посвети на писането.

Първите си опити в литературата прави още на 12 години с научнофантастична повест. На 25 публикува първата си книга в съавторство. Едва когато е на 31, излиза първата му самостоятелна творба – романът “Сказание за времето на Самуила”. Пътят на книгата не е лек – тя е отхвърлена от издателите като “художествено несъстоятелна” и “поради липса на литературни качества”. Минават почти три години, докато е отпечатана. Когато излиза, авторът получава наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели.

През 1963 г. Антон Дончев издава “Време разделно”. Тази книга се ражда само за 41 дни, твърди авторът, но зад самото написване се крият дълги години проучване на документи и исторически факти, срещи с хора и пътувания в Родопите. Книгата има над милионен тираж и е преведена на повече от 30 езика. Получава възторжени отзиви от световни критици. И тъкмо тук се проявява българският гений – геният на завистта.

Когато продуцентът Карло Понти проявява интерес да екранизира “Време разделно” и започва да се говори за голяма международна продукция, се събужда тихата съпротива на родните кинаджии. Проектът от 1966 г., на който трябва да е режисьор Дейвид Лин, току що заснел “Доктор Живаго”, и с участието на Лорънс Оливие, Антъни Куин и София Лорен, е спрян от наша страна.

През 1968 г. шефът на “Парамаунт” Дино де Луренсис идва в София заради “Време разделно”. Преди това е написал писмо до Тодор Живков с молба да разреши да направят филм. Отговор няма. По-късно Антон Дончев научава лично от Тодор Живков, че огромната съпротива идва не толкова от ЦК на БКП, колкото от българските кинематографисти. Романът е екранизиран през 1987 г. от режисьора Людмил Стайков.

След публикуването на “Време разделно” Антон Дончев работи повече от 20 години с киното и телевизията. Българската кинематография и Българската телевизия подписват договори за филми по негови сценарии с италианската телевизия RAI, с френската FR3, с немската CDF и с десетки продуценти. Авторът пише сценарии със сценаристи и режисьори, които работят в студиата на Берлускони. Нито една от темите обаче не се реализира, нито един сценарий, написан самостоятелно или в съавторство за световни кинопродукции, не се филмира.

И Кинематографията, и Държавна сигурност не допускат чужденци до българското кино. Те провалят и сътрудничеството на Дончев с американския му издател. През 1968 г. Генералният секретар на Обединените нации У Тан кани писателя на вечеря в Ню Йорк. Авторът не получава поканата. Същата година Ървинг Стоун номинира романа “Време разделно” за наградата “Най-добър исторически роман, издаден в САЩ”. Със специално решение на журито романът е допуснат до конкурса, защото наградата се дава само на американски автори. Съюзът на българските писатели скрива поканата и авторът е принуден да откаже пътуването в Ню Йорк, “защото е зает в Европа”. Това довежда до разрив с американския му издател. Незнайно кой проваля отиването на автора в Лондон, за да присъства на премиерата на “Време разделно”.

Тази безименна съпротива не отчайва твореца, само забавя следващите му романи. Но те се раждат въпреки всичко. Върху “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” писателят работи повече от 20 години – от 1968 до 1992-ра. През 1998 г. издава “Странният рицар на свещената книга”, за който получава литературната награда “Балканика”. През 2008 г. излиза романът “Трите живота на Кракра”, върху който писателят работи 4 години в Бачковския манастир, живеейки като монах. Следват “Легенди за двете съкровища” (2015) и “Сянката на Александър Велики” (2016), предстои завършването на “Вълчан Войвода и съкровището на Лизимах”.

 

Той е мъдрец

Антон Дончев е писател, в чиито творби намираме отговорите и на днешното време, независимо че сюжетите са от дълговечната българска история. В неговите думи е събрано самочувствието ни на българи, на една велика нация и на велика култура. Той е мъдрецът, който ни учи да черпим от това самочувствие, да го предаваме на поколенията след нас, да развиваме българската култура, която е най-силният белег на нашата идентичност. Той е интелектуалецът и общественикът, който и днес буди нашето съзнание.

Илияна Йотова, вицепрезидент на Република България

 

Днес също е време разделно

Мисля, че свикваме да живеем в това време, което Антон Дончев го нарича време разделно. То започва тогава, когато Дончев описва ония трагични събития, но според мен, то не е спряло и до ден-днешен. Все още търсим вяра или все още ни принуждават да се покръстим на вяра, в която ние не вярваме чак толкова много.

Анжел Вагенщайн, режисьор, сценарист и писател

 

Роман на магическия реализъм

Това произведение бележи една нова концепция за романа в България – магическия реализъм. Не става дума за една магическа реалност, създадена от автора, която ние приемаме за действителна… неговият магически реализъм възниква от събитията, които чрез своята значителност променят курса на историята. Тук се смесват в една жизнена простота действията на хората: овчари, свещеници, войници – с едно тракийско минало и с едно настояще, едновременно българско и турско… Тези герои – силни, доблестни, честни, плахи, дръзки, амбициозни, са добре описани, различни един от друг, монолитни и многолики в едно и също време.

Хосе Мартинес Матос, кубински поет и редактор, за “Време разделно“

Носител на най-големите отличия

Антон Дончев е носител на най-високи български отличия. През 2001 г. е удостоен с орден “Стара планина”, първа степен. През 2010 г. получава орден “Св. св. Кирил и Методий – Огърлие. Носител е на държавна награда “Паисий Хилендарски” (2014), Голямата награда за литература на Софийския университет (2004), Националната литературна награда “Йордан Йовков” (2005), наградата за балканска литература “Балканика” (1999). От 2003 г. е

https://trud.bg/