АХ, ТЕЗИ УКРАИНКИ! /не е четиво за дами/

Преди години на един приятел карикатурист му писна да го подмятат от редакция в редакция за дребни стотинки. Започна дървопреработвателен бизнес в едно троянско село по пътя между Ловеч и Троян. И бързо се замогна.

Веднъж отидох да го видя. Той не просто се бе замогнал. Имаше дори работници – Полската мишка, Керпедена, Тръстиката, Дървояда и още неколцина подобни. Вечер, всички заедно, пиеха на тезгяха в бараката под шосето. Той купуваше пиенето. С радост и известна стеснителност се присъединих към тях.

На втората вечер Карикатуристът реши, че вече – стига толкова селско-дърварско пиянство. Покани ме да ме почерпи подобаващо за успеха си в бизнеса. Грабна една пачка пари от чекмеджето и двамата тръгнахме към Ловеч. Попитах къде ще се черпим, аз познавам Ловеч. Художникът загадъчно се усмихна.

Вече в града той поръча по две големи водки в „Драката“. Изпи неговата на екс и излезе някъде. Върна се с две страхотни блондинки. Украинки, както разбрах след малко. Пихме по още една водка и той без притеснение обяви, че е време да отиваме в хотела. Станахме. През стоте метра дотам ме дръпна настрани. Не знаел как да ми го каже, но… Украинките му поискали толкова пари, че му останали само за една обща стая. Обясних, че не ми пука. Как да нараниш толкова чист човек!

И така, четиримата влязохме в стаята с двете легла. Тъкмо се разбрахме кой къде и украинката на Артиста му заяви, че не желае с него. Е, това бе шок! Но тя бе непреклона.

– Нали ти е платено, обадих се предпазливо аз.
– Няма значение. Не искам с него.
– Ами тогава иди при Степан и Олеся – предложи щедро той, въпреки очевидното оскърбление.
– И с тях не искам!
– Обади ми се после, ще съм в бара – погледна ме Карикатуристът и трясна вратата. Като благородно дори не си поиска обратно предплатените пари.

Майната му на всичко, няма да се тревожа за глупости в момента, помислих си. И обърнах гръб на Олеся. Тя очевидно нямаше никакъв интерес какво се случва на нашето легло, но пък и не си тръгваше. Обикаляше из стаята, светваше-гасеше лампата, отваряше шкафовете, проверяваше гардероба, гледаше през прозореца дали се е застудило, говореше си, че трябвало да си зашие еди-какво си…

Попитах я дали не би изчакала и тя в бара.
– О, не. Изобщо не ми пречите. Тук съм си добре. Може и да подремна малко, че от две нощи не съм спала…

Понякога украинките идват и просто не си тръгват от одиночката, в която са те запратили с претенците си. От две нощи не са спали.

Степан Поляков