БАБИНИ НЕВОЛИ: Аз ли ти криво думам, ти ли ме криво чуваш?

Аз-около 30-десетгодишна девойка

Баба ми-пенсионерка без работа

 

Ще водя баба ми на разходка по гората. Да посрещаме изгрева. Занятие, което практикувам с един  ПРОСТО ПРИЯТЕЛ. В шест сутринта кукуряк ръчкам баба ми в леглото й:
Аз: Айде, ставай, че ще закъснеем.
Баба ми: Ама какъв е този зор, не мога да разбера? То още не се е съмнало, ти си хванала горите. Успокой се, пий едно кафе.
Аз, нервно: Кафе ще пием горе. На изгрева. Ставай.
Половин часа мотане от нейна страна и пуфтене от моята, сме се качили на Опела и прашим към гората. Баба ми чупи прекрасната утринна тишина с редовното мърморене:
Баба ми: Да си ядеш ушите.
Аз: Не знам какво значи това, но и като гледам не искам да разбера.
Набивам спирачки на разклона преди гората, за да се качи моя ПРОСТО ПРИЯТЕЛ.
Аз: Бабо, запознайте се. Това е Камен.
Баба ми, поглеждайки над очилата: Ето, за какво бил целият този зор. Ами защо не казваш, че ще имаме компания?-подхилквайки се нагло оглежда Камен отгоре до долу тя.
Аз: Изненада.
Баба ми, намигайки към Камен: Ами, много приятна изненада.
Потегляме с колата и ситуацията от неловка върви към прекалено неловка. Благодарение на баба ми, разбира се.
Баба ми: Ами, вие с Христинчето откога така… другарувате.
Аз, сопнато: Бабо, той ми е стар приятел. От детството.
Баба ми: Ау, детска любов.- и нагло ръчка Камен в ребрата.
Аз: Не, не е никаква любов. ПРОСТО ПРИЯТЕЛИ сме.
                Баба ми: И от кога така ходите…. по горите.
Аз: Откакто бабите почнаха да ни вдигат нервите по градовете.
Камен: Ооо,ние отдавна. Като традиция е.
Баба ми: Ами то хубаво. Няма лошо човек да си има компания. Светът е за двама все пак.
Камен започва да се мести нервно на седалката. Аз натискам газта и се прицелвам в големия дъб отсреща.
Аз: Ние сме ПРОСТО ПРИЯТЕЛИ.
                Баба ми: Е, да де, то така се почва. Няма какво да бързате. Те нещата сами ще си станат.
                Аз: Те вече са станали.
                Баба ми, пляскайки с ръце: Така ли? Ами, я честито!
Аз: Да, ние сме ПРОСТО ПРИЯТЕЛИ. Камене, кажи й, че сме просто приятели.
Баба ми се обръща свирепо към Камен и впива очите си в него с изпитание.
Камен: Ами, аз такова… тя наистина е много добро момиче.
Баба ми: Ето, видя ли. Харесва те. Само не знам ти какво се дърпаш?
Тръгвам да паркирам колата, а Камен се опитва да излезе в движение. След малко сме на поляната. Баба ми вади телефона си и същинското унижение започва.
Баба ми: Аз показвала ли съм ти на Христинчето снимките, дето се печеше на двора. По бански. Чакай така и така съм извадила телефона, да ти покажа.
Аз, опитвайки се да взема телефона от ръцете й: Бабо, той ме е виждал по бански. Стига глупости.
Баба ми: Виждал те е по бански и все още е тука?
Аз, тъпо: Какво имаш предвид?
Баба ми: Вечно не разбрала.
Аз, вече взела телефона: Добре, но аз ще му покажа.
Показвам 2-3 снимки как лежа на тревата. Камен потъва в земята.
Баба ми:Чакай-и ми дръпва телефона от ръката- да ти покажа аз. Ауууу, цццц, гледай , гледай- и подава на Камен телефона, на който позирам в цял ръст пред някакъв храст по бански. Позата е профил, така че леко да се вижда дупето ми.- Гледай какво дупе, Камене, цццц.
Аз, усещайки как земята се разтваря, а вътре е пълно със стърчащи нагоре железни колове, по които тече електрически ток. Поглеждам баба ми и с кеф скачам в бездната: Ама аз да не съм крава да ме показваш така , бе ,жена? Зъбите си да покажа да огледате и тях.
Докато Камен гледа към върха на една ела и се опитва да си представи, че всъщност това не се случва, баба ми дискретно, но така че да чуе целия свят: Само няма да му се даваш веднага. За да му е интересно.
На Камен му изниква спешна работа. Може би завинаги. Извинява се и се изнизва. Аз припадам. Поне в мислите си.
Часове по-късно пера гащи на чешмата в двора. Усещам, че злото се доближава: Кажи?
Баба ми: Ами, той Камен обади ли се?
Аз, търкайки гащите с такъв яд, че все едно ще ги излагам на центъра на селото: Според теб след днешните сцени ще се обади ли?
Баба ми: Еее, ще се сдобрите. Те всички двойки се карат.
Аз, пред истерия: Ние не сме двойка. Ние сме ПРОСТО ПРИЯТЕЛИ.
Баба ми: Добре. Разбрах.
Аз: А, така. Просто приятели. Разбра ли?
Баба ми: Е, че разбрах. Как да не съм разбрала. Още сутринта те разбрах.
Аз: А така. Край на темата.
Баба ми ме гледа-гледа, затваря вратата на къщата, за да не чуе никой и прошепва: А на баща ти каза ли вече?
Персефона Коре