БУНТЪТ НА УБИТИТЕ

В опушена небесна одая, Царете ни, вбесени, с юмруци блъскат по короните си.
Опрели чело в потно Божие стъкло, се взират някъде надолу.
Надолу.
Към петно.
Наречено България.
Непоносим е изборът – да се намесят ли, за да стоворят непоисканата свобода.
Раята, никога готова, очаква Знак.
За да го предаде пръв на дръвника.
Строени като батальон, небръснати и свъсени, напъплили са по небесна магистрала Убитите.
Гърлата им одрезгавели от псувни, разчитат Божията воля да им стовари Посрещането на неподозиращите Долу какво ги чака Там.
Раята пали свещи за упокой, безхаберна, че е наблюдавана.
Презряна, че вместо пушка под дюшека крие жълтици бели за черно коленичене.
Небето се тресе.
Светкавици пронизват светли умове.
Светии миришат на барут, архангели се сбират на завери, а самодиви галят бъдещите рани.
На Ботев свирепостта се лута и търси Дух, във който да се влее.
Бенковски люто вие и търси кървавата си глава на кого да пришие.
А Левски, впил пeти във въпросителните, не иска,
не иска,
НЕ ИСКА,
омерзен,
да слезе…
Долу.
Раята дори не подозира какво се случва Там.
Раята не е чела онази книга, в която е записано – каквото Долу, такова Горе.
Раята гледа телевизора.
По който дават министър председателя.
И чака.
Онези, сбраните във Божия десница, пробиват вселенските стени,
зоват с изписаните облачни писма, но никой от раята не чете.
Не може да чете.
Не вижда.
И еднооки няма.
Ослепяла е раята.
А ни дели една невидима преграда, която можем да строшим със мисълта си.
Дори и Райна, знамето ушила, раздипля го от скута и то се ниже от сърцето на Княгинята.
Надолу.
Няма кой да го поеме.
Раята няма, впила взор в пръстта, не подозира, че за скот не е родена.
И че смисълът е да превърнеш земята си в небе.
Така е невъзможно,
безпощадно,
яростно,
неистово –
Небесните да вдигат бунта, а ние даже да не го сънуваме.
Най – тежката разплата.

Веселина Томова

afera.bg

loading...