Ваканция! 4 причини да вземете компютъра на детето

Д-р Цветеслава Гълъбова е директор на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“. Завършва Медицинския университет в София през 1992 г. и УНСС през 2006 г. От декември 2014 г. е национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.

  • Лайковете и емотикончета носят измамно самочувствие
  • Марковите технологични играчки пречат на малчуганите да изградят истински социални умения

 

Днешното поколение деца и подрастващи водят много интензивен виртуален живот. На пръв поглед това не е толкова лошо – все пак те са родени и растат в двадесет и първи век – векът на главоломно развиващите се технологии, когато всичко е на един клик разстояние. Добре е, че те са в крак с достиженията на съвременната цивилизация.

Да, ама не, както преди години каза Петко Бочаров.

Не че е лошо да знаят и могат повече от нас, да си служат с това благо – интернет, но това вече социално явление – дигиталното общуване, има своите сериозни недостатъци и носи съответните рискове за децата и младите хора.

На първо място аз поставям ограничаването на възможностите нашите деца да се научат да общуват на живо. Чрез виртуалното общуване на практика

дигиталната среда човек може да се представи по различен начин – какъвто би желал да бъде, а не какъвто е. Освен това, общувайки там, ние получаваме харесвания, сърчица и разни други емотикончета, маркиращи положително отношение. Някои ги „събират“ и на тази база градят самочувствие, че са харесвани и добре приети. Всеки един от нас има нужда от положителна оценка, от похвала и поощрение. Но не на всяка цена и от всекиго. Силната и здрава личност има потребност да бъде оценена от значими за нея личности.  И това са обикновено няколко души от близкото обкръжение, хора, на които държим и чието мнение е особено важно за нас.

А какво става, когато детето и подрастващият младеж или девойка с все още нестабилни вътрешни устои получи 200 или хиляда „лайка“ на свой пост – това най-често е, разбира се, снимка или клип. В тези случаи детето получава едно ефимерно одобрение, подкрепа или харесване, които стават основание, особено като се събират много такива, за изграждане на самочувствие. Но то е лъжливо, то е

  • въздушна кула или къща на глинени крака

която при първата по-сериозна среща с проблемите в реалния живот рухва. Защото основата, на която се гради, е нестабилна и несигурна. Във виртуалното пространство ние, а и децата, се представят в един идеален, често пъти далеч от реалността, вид. Т.е. ние и нашата същност остават скрити за общуването. Когато това се случва с възрастни хора, обаче, рисковете са много по-малки, защото човекът в зряла възраст вече има представа за себе си, добита и от живото, реалното общуване. А при детето точно това липсва и то започва да я гради на базата на едно истинско като преживяване и усещане общуване, но по същината си дълбоко нереално. Общуването във виртуалното пространство ни лишава от реалистичната обратна връзка с човека срещу нас, която имаме в живото общуване. При него, освен думите, в процеса се включа и

  •  цялата палитра на невербалната комуникация – поза, мимики, жестове, поглед, докосване, мирис, глас

и т.н. Във виртуалното общуване в най-добрия случай може да има някакъв образ, но той е опосредстван от съответния комуникационен канал. Да, но ние възрастните добре разбираме тази индиректност. Докато за децата това е реалността. И когато те прекарват твърде много време във виртуалното пространство, за тях това става истинския живот. Те просто нямат база за сравнение.

Друг съществен проблем на прекаляването с „живота“ във виртуална среда от страна на децата и подрастващите е невъзможността да изградят истински социални умения. А те се наричат така, именно защото се изграждат в социума, но в живия реален социум, където има всичко – и прегръдка, и целувка, и говорене, и понякога скарване или пък даже и физическа агресия. Разбира се, последното не бива да се случва, то е неприемливо и недопустимо. Но, какво виждаме в последните години.  Именно това – сцени на агресия и насилие между деца, се заснемат от техни връстници и се пускат в мрежите. И за съжаление получават стотици „лайкове“ от деца. Този грозен социален феномен за съжаление става все по-разпространен и води след себе си последствия за тяхното възпитание и възприемането на насилието и агресията като нещо „нормално“, което е едва ли не маркер за сила и лидерство. Ето защо е от изключителна важност възрастните да контролират времето, което децата прекарват във виртуална среда, както и да се интересуват какво точно правят там –

  •  с кого и как общуват, какви материали споделят

Не бива да забравяме и опасността да попаднат на педофили в мрежата и да станат тяхна жертва.

На трето място, но не по важност, поставям проблема с дългото излагане на децата на електромагнитните вълни, които се излъчват от екраните на различните устройства. От две години, след въвеждане на обучение в електронна среда, децата ни имат гарантирани поне 5-6 часа на екран, като добавим и времето, в което те играят или общуват във виртуалното пространство, се получават понякога над 10 часа излагане на такова лъчение. А това е вредно от чисто физиологична гледна точка – и за очите, и за мозъка, и за физическото им състояние – седят или лежат дълго в една поза и физическата им активност е сведена до минусови стойности. Няма физическа дейност, няма чист въздух, няма досег с природата. С всички крайно негативни последици от това.  Дългото излагане на екран прави децата невротични, неспокойни, с влошен сън, апетит и настроение. Темата за качеството на онлайн обучението е отделна и много голяма.

Четвъртият проблем, който според мен е също изключително съществен, се отнася до невъзможността децата, прекарващи много време във виртуалното пространство, да се научат на систематичен труд за усвояване на нови знания. В интернет всичко се случва бързо и лесно – един клик и получаваш нужната ти информация. Но това не е знание.

  • Знанието се добива активно, а информацията те залива пасивно

Тя е едно море, даже океан от всякакви данни, снимки, материали и т.н. Информацията е много, разнопосочна и не се налага да се търсят причинно-следствени връзки, т.е.  намалява се до минимум необходимостта от анализиране, съпоставяне и всички останали дейности, които развиват мисленето и интелекта. Когато това се случи в детска и младежка възраст пораженията могат да са много сериозни. И ние вече ги виждаме в поколението, което израсна в условията на всеобхватен интернет.

За съжаление пандемията с нейните последствия засили тези негативни тенденции при децата и младите хора. Всички, включително и те, бяха поставени в условията на едва ли не задължително живеене във виртуалната среда – учене, общуване с приятели, с близки, забавления. И сега ни предстои да берем горчивите плодове на този виртуален живот. Нашата задача е по-бързо да се върнем към живата реалност и всеки от нас да проумее важността на истинското общуване с хората, природата и всичко около нас. Изключително важно е ние, възрастните, да бъдем с децата си реално, да разговаряме с тях на живо, да ги прегръщаме, целуваме, подкрепяме, ограничаваме в някои неща, да играем с тях, да спорим на живо, да четем книги, да ходим на походи и да правим всичко, което обичаме заедно и на живо. От първостепенна важност за тяхното израстване като силни и хармонични личности е

  •  да ги научим да споделят с нас

да имаме търпението да ги изслушваме и да разберем, че марковите технологични играчки и другите скъпи вещи не могат да заменят топлия допир и простичкото „обичам те, мило мое дете“.

standartnews.com