Валерия Велева: Всеки публичен раздор отнема правото на левицата да бъде алтернатива

Преките избори са един от най-силните инструменти на демокрацията.
Разбира се, ако се гарантира тяхната честност и прозрачност.
Към тази процедура се е запътила БСП – за първи път в столетната си история.
Прякото избиране на председател на БСП – е част от реформата в партията, която лидерът ѝ Корнелия Нинова вече три години прокарва с упоритостта и амбицията, на които малцина в политическия живот днес са способни. Заради реакцията, съпротивата и ударите под кръста, на които историята на тази партия е показала, че е способна.
С последното решение на пленума на БСП в събота, който прие правилата, определи датата на вота – 26 април, избра и вътрешно-партийната ЦИК пада една огромна стена пред поставянето на БСП на нова, модерна демократична плоскост.

Вътрешнопартиен пряк избор на лидер е новата вълна, която залива партиите в Европа. Този месец социалдемократите в Германия (ГСДП) избраха така своето ново ръководство, а в изборите гласуваха около 54% от членовете на ГСДП. Педро Санчес се върна на власт именно чрез вътрешнопратийните избори в Испанската социалистическа работническа партия. Нещо повече – партийният вот на „низините“ помогна на Санчес да се справи с една самозабравила се партийна върхушка, с нейните апаратни хватки и безпринципни игри. В този смисъл испанският урок е пример за онези социалистически партии в Европа, които искат да откликват адекватно на настроенията на своите членове. И в Италия демократичният вот на членските маси даде неоспорима сила и стабилен тил на Луиджи ди Майо от „5 звезди“.

В България досега пряк избор за лидер е имало два пъти в СДС – през 2008 г. и 2009 г. Мартин Диминров бе първият партиен лидер у нас избран, а след това и преизбран на преки вътрешнопартийни избори. Един път десните пробваха с пряк избор (1996) да излъчат и свой кандидат-президент. Това се оказа ход, неуспешен за д-р Желев, който бе победен от прохождащия тогава в политиката Петър Стоянов.

За БСП обаче това политическо занимание е чиста проба новост, което среща надежди и недоверие, съпротива и пълно отрицание.

Защо е съпротивата?

Първо, избраният по този начин лидер добива много по-голяма легитимност, по-широки правомощия и по-сериозни отговорности по отношение делата на партията. За вътрешно-партийната опозиция това може да се тълкува и като „смъртна опасност“, защото който и да бъде избран (щом е от цялата партия), той ще консолидира партийна мощ и всякакви волности, водени от лични амбиции и интереси, които сега демонстрират опозиционерите, ще бъдат санкционирани от самата партия. Те ще бъдат изхърлени като чуждо тяло, което работи срещу целия организъм. Впрочем, това което става в момента в БСП – неподчинение на малцинството на решенията на мнозинството, го няма в нито една друга партия у нас.

Второ, лидерът ще може да си избере екип от съмишленици, ще бъде по-оперативен и по-мобилен при взимане на решенията. В момента БСП има изключително тромава и закостеняла йерархична структура на взимане на партийни решения, което в днешния динамичен свят е предпоставка блокаж във върхови моменти на управлението.

Трето, след като един път лидерът ще се избере по този начин, няма да има връщане назад. Прекият избор беше разписан в устава на БСП преди две години по настояване на Нинова. Оттогава на всеки конгрес вътрешната опозиция иска промяна, за да се върне старото положение – избор от конгреса. Защо? Защото на конгреса играят лобитата, а в прекия избор – редовите членове на партията. Който се изправи пред тях и спечели техния вот, получава реалната оценка. В този смисъл с избора на 26 април БСП сама си вдига летвата. Ще я прескочи онзи, който е истински водач, а не който си въобразява, че маршалският жезъл му принадлежи по някакво неписано право или че му се дава след договорки. А и с всеки избор изискванията към претендентите за лидерския пост ще нарастват.

Какви са подводните камъни при тази изключително сериозна партийна операция, която ще бъде следена под лупа от всички – съмишленици, опонентни и конкуренти на БСП, от медии и анализатори?

Първо, трябва да е ясен точният брой на членската маса на БСП, да няма „мъртви души“, каквито си бяха написали във Варна, да е публичен регистърът, всеки гласуващ да има електронна членска карта. Въпросът за възможни манипулации и фалшификации трябва да бъде сведен до нула. Не че няма да има такива обвинения, но поне да няма реална предпоставка за тях.

Второ, всички кандидати наистина трябва да имат равен шанс и равен старт – равен достъп до партийните медии. Настоящият лидер на БСП, след като вече обяви, че ще се кандидатира, трябва да излезе в отпуск по време на едномесечната предизборна кампания. Нинова не трябва да ползва нито един от ресурсите на партията, които сега ѝ се полагат като председател на БСП. Погледът в нея ще вторачен, защото опонентите ѝ няма да престанат да говорят, че като действащ лидер тя има „бонус“.

Трето, кандидатите трябва да разпишат нещо като Етичен кодекс срещу оплюването на опонента, черния пиар, очернянето и поднясянето на фалшива информация. Три години битката срещу Нинова не признава правила, редно е поне в кампанията претендентите за най-високия пост в партията да запазят човешия си образ и достойнство. Защото, те не са политически опоненти, а съидейници, които се борят за любовта и подкрепата на един и същи електорат. Изброрът ще мине и замине и всички – победител и победени, отново като „другари“ ще се съберат под крилото на „Позитано“ 20. Не трябва да се допуска вътрешно-партийният избор да се превърне във вътрешно-партийна корида, която да разцепи БСП. В правилата е записано, че всеки кандидат трябва да бъде „лоялен на принципите и политиката на партията“. Това означава, че след избора БСП трябва да излезе по-обединена, а не по-скарана със събе си, каквато я виждаме сега. И това е огромното изпитание и историческата отговорност както на кандидатите за председател, така и на самата партия.

БСП може да се провали с гръм и трясък в собствените си избори, ако ги използва като „оръжие“ в омразата, която е завладяла елита й. Но може и да покаже зрялост, ако е достигнала до извода, че всеки нейн вътрешнопартиен скандал е мехлем за управляващата ГЕРБ и всеки публичен раздор ѝ отнема правото да бъде алтернатива.
Дали ще проработи инстинктът ѝ за самосъхранение или ще вземе връх стихията за разрушение, ще видим на 26 април.

Важното е, че с решението си от последния планум българската левица стъпи на европейските релси.

И се връщам отново на испанския социалист Педро Санчес. За пет години и половина, бившият баскетболист (за когото през 2015 година се смяташе, че е приключил с политическата си кариера) побеждава два пъти във вътрешнопартийни избори и участва три пъти в парламентарни избори, от които печели само последните. През 2017 година с личния си автомобил Санчес обиколи цяла Испания, за да сплоти активистите, които го изстреляха след това на върха на партията. Неговата книга „Наръчник по упоритост“ е триумф на упорството в името на една идея, превърната в кауза.

Какъв ще бъде „наръчникът“ на българските социалисти, ще разберем, след като те сами ще си го напишат през април 2020 година. Но има какво да научат от Санчес и да следват примера му, ако искат да постигнат неговия успех.

Резултат с изображение за Валерия Велева

http://epicenter.bg/

loading...