Валерия Велева: Караянчева и секънд хенда в политиката

Дебатът в парламента по исканата от БСП и ДПС оставка на Цвета Караянчева като председател на парламента показа две неща.
Първо – затвърди изводът, че този парламент е изчерпан морално и съдържателно и категорично не е в състояние да направи смислен политически дебат по която и да е тема.
Второ – самата Караянчева не осмисли за какво ѝ се иска оставката, защото не разбира принципно какво означава да си председател на Народното събрание.

Мотивите за оставката бяха съществени и могат да бъдат изчерпани с няколко думи – институционален срив в доверието към парламента, заради производството на лоши, вредни и лобистки закони и тотално обезличаване на институцията, превръщайки я в придатък на изпълнителната власт.
При такава оценка, която и да е управляваща сила, би трябвало да намери начин да коригира поведението си, още повече, че се намираме в навечерието на избори.

ГЕРБ не направиха това. Те приеха тактиката по матросовски да защитават Караянчева с аргументи на битово ниво: тя е добър човек, тя не краде, тя не е корупмирана, тя може да говори с обикновените хора, издигайки я до мъченица, заради охулването ѝ след „онзи запис с гласа на премиера“. С което ѝ направиха лоша услуга. Защото да си мъченик, означава да си обречен на кауза, с която да се бориш в обществото, а не защото всички ти се подиграват, понеже премиерът те нарекъл ПКП.

Странно, но никой от управляващите не се опита да изведе на преден план професионалните качества на Караянчева. Както и никой не я защити преди време, когато гръмна записът с разговора между Борисов и Дончев, в който те по мъжки коментират личността ѝ. Изглежда в ГЕРБ  рицари, които да защитят достойнството и честта на една дама, няма. А пък ние искаме от тях да защитят парламентаризма!

Никой не обори и думите на председателя на ДПС Мустафа Карадайъ, които са безпощадна оценка за работата на Караянчева: „Когато нямаш капацитет, експертиза, визия, остават агресията, омразата и арогантността“.
А въпросът с оставката на Караянчева опира именно до разбирането ѝ за държавност, до подготовката ѝ за поста, който заема и до професионализма, който показва. И ако е вярно, че няма политик, който да не е настъпвал мини, то Караянчева го прави почти всеки ден, без да си вземе поука и без да промени нещо в поведението си. И сякаш си заслужи определението „Караянчевщина“, което се дава за първи път на председател на Народното събрание от създаването на институцията досега. И няма как това да не оттекне и в Кърджали, където „боли от истината“.

След всичките критики, които получи, Караянчева изумително продължава да не разбира, че не може да говори по един начин в Лом, а по друг – в парламента. Защото и в Лом, и в парламента тя е един и същи човек и носи атрибутите на овластения ѝ пост, за които плащаме всички ние. И обяснения „Аз съм си такава, аз така си говоря“, са абсурдни, недопустими и издават примитивно мислене. Ако си такава – агресивна партийна функционерка на квартало ниво – оставаш си там, в Лом, а не на върха на държавата, защото се превръщаш в срам за държавата. Ако пък си държавник – ти си такъв и в най-затънтения край на държавата и мислиш държавнически, дори и когато спиш.

Езикът издава същността на човека, той е огледало на мисълта, на интелекта. Изразът „Ходи пеш, бе„, ако си интелигентен човек, не би се отронил от устата ти дори и да си вкъщи, камо ли да говориш съзнателно така пред аудитория. Защото от една страна, това показва отношението ти към тази аудитория – смяташ, че хората са простаци и им говориш като на простаци – агресивно, по мутренски нахъсващо ги срещу противник. Което е обидно за тях, то разделя, а не обединява. И второ, издава вътрешната ти потребност чрез агресия да прокараш някаква теза. Което пък е обидно спрямо отношението към политиката изобщо.

Възпламеняването на адиторията по този грозен начин, както ни го обяснява Караянчева, е демонстрация до какво ниско ниво е стигнала комуникацията между политиците и избиратели им.
И страшното е, че май връщане назад няма.
Аз няма как да си променя начина на говорене, защото това съм си аз„, увери ни Караянчева в предаването „Лице в лице“ по БТВ, само няколко часа след дебатите в парламанта, които би трябвало да са я свалили на земята. С което ни показа, че очакване за промяна не може да имаме.

Това е положението!

И да искаме, и да се вайкаме, този председател на българския парламент не може да бъде друг. Това е код, който не търпи промяна. Както не търпи промяна и мисленето ѝ на селска домакиня – на театъра в Кърджали дадохме килими трета употреба, а на старческите домове дарихме календари от стари години, но с прекрасни пейзажи, които трябваше да изхвърлим. Първо, като държавник не може да дариш на някого нещо, което е за боклука, и второ – още по-абсурдно е да се хвалиш с това.

Секънд хенд в политиката не е като да си купиш дрехи втора употреба!

Как да го разбере това Караянчева? Вижда се, че не може! И колкото повече говори, толкова повече гафове твори и толкова повече потвърждава „онова“, което тя смята, че Борисов не е казал за нея.

А за нас като общество остава тежкият извод за преценката, според която сме рецидивисти – какви хора избираме да управляват държавата. Този урок не го научихме от началото на прехода досега! Затова пак ще се питаме – ще позволим ли на арогантната махленщина да замести политиката?

http://epicenter.bg/

loading...