Вартоломей и неговата специална мисия

І. „Ти баща, ти майка, дай пет лева!”, вика живописната гледачка на ръка. Специалистката по хиромантия обикновено резидира покрай някоя черкова. Забелязва се отдалеко, понеже наподобява пембен облак с тенекиени пендари върху знойна гръд. Даваш пет лева и получаваш най-светлите предсказания, не даваш пет лева – следват люти клетви и проклятия… Тия дни пак ми се мярна нейде… Както и да е.

„Ти баща, ти майка!”, вика Македонската православна църква (МПЦ), готова да припознае всекиго за майка и баща, ако родителските права вървят с автокефалия. И написа прошение до Божественото

Всесвейшество Вартоломей, и зачака писмо.

Вартоломей има специална мисия. Възложена му е от неговите задокеански благодетели и водещи офицери. Мисията е: разпадане на православния свят, предизвикване на междуправославни разправии, дрязги и войни, духовно (и всякакво) разделение, омаломощаване, подчинение и контрол. Целите са стратегически, далекобойни и дългосрочни. Главната – изключване на православната цивилизация от времето и от историята, от културата, духовността и познанието, от днешния ден и от бъдещето на света. Щото, казва „цивилизованият” Запад, цивилизацията свършва там, където започват православните храмове, нали така…

И Вартоломей се справя блестящо! Преди време мислех, че обитателят на Фенер, който се има за източен папа, ще задейства изпърво „македонското домино”. Избра украинското. По-планетарно някак. Пак преди време МПЦ гледаше изотгоре, като хитрото агне с двете майки. Днес агнето откри, че има две мащехи и нито една от тях не е БПЦ…

ІІ.

В църковната дипломация няма нищо случайно. На 9 май, Денят на победата над нацизма и ден преди 69-та годишнина от възстановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ, Вартоломей ощастливи МПЦ с кратко, но многозначително решение. Малко след това дойде решението на Сръбската православна църква (СПЦ), която побърза да вземе своето. (б.а. – виж в края на публикацията пълния текст на двата документа!)

Какво казва решението на Вселенската патриаршия:

1. Име. МПЦ стана ОПЦ, сиреч „охридска”. Решението изключва термина „македонска” и всякакви производни на „Македония”. Главата на МПЦ архиепископ Стефан, Охридски и Македонски, вече няма право да се нарича „македонски”. Македонската държава, държавност, история и нация изпаднаха нейде.

На Богоявление 2019-а, под бандеровските възгласи „Слава Украине!”, Вартоломей обдари с томос Порошенко и неговата свита – банда смирени богомолци. Разколническият „синдикат” на две неканонични църкви очакваше да получи името „Православна църква на Украйна”. Но не. Вместо ПЦУ стана СЦУ – „Светейшата църква на Украйна”. Незнайно къде изпадна същностната характеристика – „православна”. Ако СЦУ е православна, не е свята, но ако не е православна, е светейша, тъй ли? Но както две лъжи не правят една истина, така две лъжецъркви не правят една канонична, ако ще и с 10 томоса да я обкичат. Всичко е точно – СЦУ е атипод на Светото Православие и геополитически инструмент. Както и самият Вартоломей, прочее.

2. Юрисдикция. Само в пределите на РСМ. Изрично. Извън юрисдикцията на МПЦ остават задграничните епархии – в Европа, САЩ, Канада и Австралия. Къде отиват те? Висят във въздуха? Кой ги ръководи и обгрижва? Кой има право да създава задгранични епархии и енории? Кой назначава задграничните епископи? И кой прибира приходите, също така? Как кой?! Отговорът отново е в 2019-а.

Украинският томос на Вартоломей забрани всякаква дейност на СЦУ извън границите на Украйна. СЦУ няма право да създава задгранични епархии и енории, нито да назначава задгранични епископи. Задграничните структури, както и материалните приходи от тях преминават под контрола на Фенер. А-ха…

3. Автокефалия? Няма. Томос? Няма. Патриарх? Няма. Има архиепископ с цензурирана титулатура. Автономия? Нито дума. Статут? Пълна мъгла. Пак се връщаме в 2019-а.

Украинският томос е кух, автокефалията – измамна, вместо патриарх – митрополит, вместо „незалежност” – пълно подчинение на Фенер. Вартоломей взе всичко, което възжела. И легитимира украинските разколници-неонацисти като оръжие във войната срещу Руската православна църква (в частност), Светото Православие (по принцип) и Русия (неизменно).

Какво казва решението на Сръбската православна църква (СПЦ):

Вартоломей вдигна 55-годишната схизма над МПЦ. Но! Само който е наложил схизмата, само той може да я вдигне. И това е Сръбската православна църква. Със сигурност тя не е църква-майка на МПЦ. И Вселенската патриаршия не е. Исторически факти са изобличителни.

Схизмата не е административен, нито технологичен, а канонически въпрос, отдавна превърнат в геополитическо острие. Вечните фанариотски забавления. Със или без водещи офицери.

СПЦ реагира благо, елейно и тъй виртуозно, че надмина и Всесветейшеството. И върна МПЦ в 1959 г. – в лоното на СПЦ, със статут на епархия с най-широка автономия, без автокефалия и с неясно официално име. София е против „охридска”, Атина – против „македонска”.

СПЦ декларира, че „ще се ръководи само и изключително от еклесиологично-канонични и църковно-пастирски принципи, критерии и норми, без да се интересува от „реалнополитически”, „геополитически”, „църковнополитически” и други, или от някакви едностранни инициативи, без ничие влияние или натиск”. И демонстрира безкористност – няма претенции към задграничните епархии на МПЦ (за разлика от Фенер). Пък и защо да има претенции, като завръща заблудените овце в своята кошара.

СПЦ остави отворени въпроси – за името, томоса и „евентуалния окончателен статут на епархиите в Северна Македония” (фразата за „евентуалния окончателен каноничен статут” е повторена два пъти)Тези въпроси трябва да бъдат решени от Всеправославен събор „в пряк братски диалог”, както е по канон, а не еднолично по волята на Вартоломей и неговите благодетели оттатък океана. Така СПЦ метна всички горещи картофчета в градинките на „гръкоезичните и останалите поместни църкви”.

Тъкмо каноничният ред най-притеснява МПЦ. На един Всеправославен събор всяка поместна църква може да наложи вето. Скопие тутакси привидя „дългата ръка на Москва” (а Путин не подозира, че той лично ги е писал тия канони!) и изпадна в униние и тиха паника подир шумното ликуване и камбанния звън. Досущ като украинците в 2019 г., които първом тържествуваха, а после изплакаха – „Измамиха ни коварните гърци!”…

МПЦ не получи нищо. Но ще търгува за всичко.

ІІІ.

Охридска архиепископия”.

Няма такова словосъчетание в решението. Фактът, че нещо не е записано, не означава, че не е изтъргувано. За чия сметка? И на чий гръб?

Когато нещо го няма в редовете, всеки чете между редовете каквото си иска и си го тълкува, както му харесва и както му е изгодно. Според Скопие решението признава правата (несъществуващи) на МПЦ над Охридската архиепископия. Белград не обелва и зъб за автономната архиепископия на Вранишковски в Охрид, призната само от СПЦ.

Според оптимистите решението признава изконната българска същност на Охридската архиепископия и дава шанс на МПЦ да се качи на този кораб на спасението. Само че МПЦ превзе кораба на абордаж, по пиратски. Хубаво е да си добронамерен, глупаво е да си наивен.

Въпроси: Решението признава ли Българската охридска архиепископия с единствен приемник и продължител БПЦ? Ако да – звучи красиво, но дали е вярно? Ако не – коя Охридска архиепископия признава? И колко охридски архиепископии има?

1. История

1018 г. След 40-годишни войни България пада под византийска власт, Българската патриаршия е понижена в архиепископия. На нейно място, като продължител и приемник, Василий ІІ Българоубиец прогласява Автокефалната Българска архиепископия в Охрид. Защо в Охрид? Защото е столица на България, не на някоя друга държава, както си мислят едни историчари.

Василий ІІ издава три сигилия (грамоти), подпечатани с императорски молибдовул (оловен печат), нарича автокефалната Охридска архиепископия „пресветата архиепископия на България”, а нейния предстоятел – „пресветия архиепископ на България”. Официалната титулатурата на предстоятеля е „архиепископ на Охрид и цяла България”.

Василий ІІ има коварен план – да засили византийското влияние сред българите чрез Охридската архиепископия. Неговата хитрост изиграва лоша шега на Византия.

1235 г. След въстанието на Асен и Петър на поместния събор в Лампсак Вселенският патриарх св. Герман ІІ възстановява патриаршеското достойнство на Църквата ни и определя като „вечно и неотменимо” нейното пето място в православните диптиси. И от 1235 г. до падането на България под турско робство Търновската патриаршия обгрижва духовно българите в България, а Охридската архиепископия обгрижва духовно българите, останали извън пределите на България.

1394 г. По улиците на Търновград кървавите реки още не са изстинали, стъпките на свети патриарх Евтимий още не са заглъхнали, а Константинопол изпраща гръцки митрополит. След фанариотски козни, ласкателства и подкупи един султански ферман хвърля православния български народ под властта на Фенер. За да държи българите в подчинение и безпаметност, че да ги не спохождат родолюбиви и свободолюбиви помисли. Без българско училище, без литургия на български, без български духовници. И никакви разговори с Бога на български. Само на гръцки. За да забравим кои сме.

Това е то, двойното робство. Едната империя възхожда, другата захожда, но маркира територии. Едните потурчвали, другите погърчвали. Едните отнемали живота, другите – душата. Веднъж в Атон изгорили толкова българска богословска книжнина, че изпекли манастирския хляб. Щото, казвали гордите елини „Славянската книга или съдържа това, което го има и в гръцките, или е писана от някой българин или сърбин, следователно нищо не струва”.

1767 г. През тези времена на погибел Автокефалната Българска архиепископия в Охрид съществува! И съхранява българския дух. Цели 749 години! До 1767 г., когато Цариградския патриарх Самуил Ханджери (Скарлатос Хандзерис) задейства целия арсенал от фанариотските козни, ласкателства и подкупи. И султан Мустафа ІІІ, наричан Новаторът издава специално ираде, и ликвидира духовния български светилник в Охрид.Ирадето забранява под страх от смъртни наказания всякакви протести и смазва всяка съпротива. Всички български православни църкви и манастири, ведно с православните българи, стават притежание на Цариградската патриаршия. Да забелязвате и полъх от каноничност в тази грозна сделка?

Така Фенер с любезното съдействие на падишаха ликвидира Охридската архиепископия, Охридската епархия и епископската катедра в Охрид.

1870 г.! Българската екзархия! И позорната схизма, наложена от „вълчия събор” в Цариград, вдъхновен от кристални гръкомански интереси.

2. Гонения.

1873 г. Всенародно допитване в Повардарието. Въпреки схизмата, над 90 % от „македонците” припознават Българската екзархия. Защо? Защото са българи.

Да унищожим всичко българско!” – това е девизът на Цариградската патриаршия, която беснее в пределите на Българската Екзархия. Включително – в Скопие, Охрид, Битоля, Велес, Струмица, Струга, Преспа, Куманово, Ресен, Крушово…

Вилнеят гръцки епископи, кметове, чиновници, андарти, шайки и турска войска. Избиват български учители и свещеници; плячкосват, сквернят, рушат български училища, църкви и манастири; горят български богослужебни книги; прострелват българските икони…

Това е първата, гръкоманската вълна от репресии над българите.

„Да унищожим всичко българско!” – това е девизът на втората вълна от насилие над българите. Сърбоманската. Тя започва през 1922 г. Сърбия е сложила ръка върху Вардарска Македония, българския език е забранен, българите са обявени за „прави сърби, забравили своя сръбски произход, език и традиции”. Сръбската църква купува (!!!), а Вселенската патриаршия продава (!!!) българските епархии в Повардарието ведно с православните българи за 1 млн. 500 хил. златни франка или 435 кг. злато. Работата не е в цената на златото. Да забелязвате и полъх от канонични действия в тази грозна сделка?! Българите са продадени като добитък. Като безсловесни животни. Продавачът не е собственик. А купувачът какъв е? Как се нарича това? Грабеж се нарича.

И отново – погроми, гонения, репресии срещу българските духовници и учители. И така – до 1945.

„Да унищожим всичко българско!” . И връхлита третата вълна на издевателствата над българите във вече Югославската република Македония. След свирепата сърбизация – брутална македонизация. Гонения, затвори, арести, разбългаряване, поругани светини, фалшифицирани учебници, подменена историческа памет, изличено национално самосъзнание; и Кървавата Коледа, и 30 00 избити българи, и над 200 000 българи, хвърлени в Титовите концлагери…

Още в 1871 г. П.Р. Славейков безпогрешно разпознава македонизма – тази сърбоманска антибългарска доктрина като едно „зло намерение с разорителна за българите цел”.

В 1886 г. сръбският дипломат Стоян Новакович формулира „принципите” на македонизма: „На македонския народ да му се внушава сръбски дух, да му се доказва, че не са българи и с българите вече нямат никакви връзки, че българите са врагове на македонския народ”. И настоява за „изолиране на българските владици и учители от Македония”, за „откъсване на българите от българския екзарх”, за „разработване на македонска идентичност”… И „тъй като македонският език не е литературен, да се изхвърлят всички български изрази и да се въведат сръбски”…И „Понеже българската идея е хванала дълбоки корени в Македония и е невъзможно да бъде разколебана, сръбската идея се нуждае от съюзник против българизма. Този съюзник аз го виждам в македонизма”…

150 години!

150 години издевателства над българите в Повардарието. 150 години страдания и гонения. 150 години разбългаряване.

Така Македония става анти-България.

3. Претенции.

През 2009 г. МПЦ сложи едно тиренце към името си и след тиренцето написа „Охридска Архиепископия”, и промени своя герб и своето знаме. На стария герб беше изобразен охридския храм „Св. Богородица Перивлепта”, построен в ХІІІ в., втори катедрален храм на Българската охридска архиепископия в продължение на три века (ХV-ХVІІІ).

На новия герб е изобразен охридския храм „Св. София”, съграден по времето на Първото Българско царство, при царуването на Св. княз Борис І Покръстител. Първоначално е синодален храм на Българската охридска патриаршия, след това – катедрален храм на Българската охридска архиепископия, днес – обявен за главен храм на МПЦ.

Върху герба е изобразен и жезъла от интронизацията през 1958 г. на архиепископ Доситей, титулуван „Архиепископ Охридски и Македонски, възобновител на Охридската архиепископия като Македонска православна църква”.

Претенциите за историчност са ясни. Те са несъстоятелни.

И днес Скопие по никакъв начин не признава българската същност на Автокефалната българска архиепископия в Охрид. И днес Скопие нарича Българската екзархия просто Екзархията. Днес. Тук и сега.

„Решението на Вселенската патриаршия идва в точното време, за да спре българизацията на македонската църква от хора, позоваващи се на някогашната Екзархия”, каза ден след депешата откъм Фенер скопският коментатор Драган Павлович-Латас (етнически сърбин). Латас говори това, което Скопие мисли.

Тъй било то! България коварно българизира Българската Орхидска архиепископия, Българската Екзархия, Българската православна църква, българското историческо и духовно наследство!

Има една Охридска архиепископия! Пресветата Охридска архиепископия на България. И нейният единствен исторически и канонически наследник, продължител и правоприемник е Българската православна църква.

В Устава на БПЦ, чл. 1, ал. 3 пише: „Самоуправляващата се Българска православна църква – Българска Патриаршия е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия. Тя е единна и неделима”. Точка. Единна и неделима.

ІV.

Финтьори и фарисеи

През ноември 2017 г. МПЦ удостои БПЦ с „братолюбив” ултиматум – ако ни признаете за автокефални, ще ви признаем за църква-майка. „Въпросът е политически, а не църковен. Ако успее финтът с БПЦ, трябва да честитим на този, който го е измислил. Ние (МПЦ) няма да получим нищо, а БПЦ ще предизвика конфликт в цялото Православие и ще плати сметката”, казаха още тогава църковни анализатори в РСМ.

Около сто пъти написах, че БПЦ не може едностранно да обяви автокефалност на МПЦ, нито да вдигне схизмата. Освен ако не гори от желание да падне в схизма и да взриви православния свят. За кефа на финтьорите и техните подстрекатели. Св. Синод отказа да играе в тази пиеска и удържа на всички ултиматуми, интриги, козни и сделки, на една цинична злоупотреба със Светото Православие.

Минаха 5 години. И кой се оказа прав?!

Но тогава! О!

Тогава настана вой и скърцане със зъби срещу БПЦ!

Развилняха се амбулантни търговци с достолепието на Църквата ни, разбесняха се дежурни медийни „богослови”, съмнителни политперсони, реанимирани разколници, лобисти на свободна практика, тролове, фарисеи, лицемерци и велзевули всякакви – все „корифеи” на каноничното право! И фучаха като стенобойни машини от телевизор в телевизор.

Кълняха и проклинаха българските архиереи: „национални предатели”, „руслямски слуги”, „обслужват антибългарски интереси”. Разпореждаха: „Св. Синод да бъде уволнен, разследван и съден за антидържавна дейност”. Раздаваха акъли на митрополитите да вземат да се „поразровят в техните дебели книги и да открият как да се заобиколят каноните”, щото „когато политическият интерес налага, каноните се променят” (така де, какво тук значи някаква си вековечност!). И наставляваха Св. Синод „да не се крие зад каноните”, „да не се размотава и помайва”, а да „улови историческия миг”, да „грабне златния шанс” и (разбира се! има си хас!) „да скъса руските окови”…

И повтаряха в захлас „синовния” призив на Струмишкия митрополит Наум: „Тези, които се противопоставят на евроатлантическите интеграционни процеси трябва, да бъдат разследвани от специалните служби!”. Кои и чии точно служби – не каза. Но каза предостатъчно за евроатлантическото лицемерие, наречено „Западни Балкани”…

И крещяха „Анатема! Анатема! Анатема!”…

Днес всички те мълчат. Що? И за какво беше цялата тази истерия?

V.

Истината е, че МПЦ беше и е инструмент, играчка в ръцете на едни геополитически фарисеи и лицемерци. Които я направиха съучастник на своите алчни, студенокръвни интереси. Същото важи и за РСМ. Според анализатори в Скопие, „църковният въпрос” и особено въпросът за Охридската архиепископия, ще налеят допълнително масло в огъня. „България не държи вратата към ЕС заключена – ключът е в РСМ. Може би нашите съседи започват да осъзнават, че промяната трябва да дойде отвътре, при тях. При умела църковна дипломация можем ясно и категорично поставим историческата основа на Охридската архиепископия”, каза проф. Ангел Димитров, съпредседател на историческата комисия.

Но… Винаги има не едно „но”. Нашите съседи си имат „учители”.

Когато България наложи вето на преговорите с РСМ, тутакси избликнаха неколцина бивши западни дипломати в София и Скопие, плюс всебългарският „любимец” Улф Брунбауер (спомнете си „митът Батак”). И обвиниха България, че „издига нелепи, фалшиви, абсурдни, провокативни, обидни, ненаучни, маниакални исторически претенции за някаква си идентичност”, „възкресява балканските призраци”, „разиграва провинциални циркове”, „загробва интеграционния процес”, за което „българите скъпо ще платят” и изобщо – „лошо им се пише на българите”!

Та за какво България скъпо ще плати?

За похитената българска история? За „академичния” грабеж на личности, събития, факти, исторически периоди? За още по-„академичните” фалшификации, измишльотини и фантасмагории? За „принципа” на „историчарите”: „Немам докази, ама твърдим!”? За методичното изличаване на българската историческа памет и българското самосъзнание?…

Някои са готови да се откажат и от майка си… Винаги се намират такива услужливци.

Тия дни един български тв-богослов измърмори велемъдро, че с Охридската архиепископия има само един нищожен проблем – записана е в Устава на БПЦ и най-добре ще е БПЦ да си промени Устава и да зачеркне тая досадна Охридска архиепископия!

Още по-най-добре и евросолидарно би било БПЦ самоотвержено да зачеркне и Плисковската архиепископия, и Преславската патриаршия, и Търновската, и Българската екзархия, и накрая – Българската патриаршия. Та да рухне най-сетне първата духовна крепост в славянския свят – Българската православна църква. Да не се пречка. На глобалния „цивилизационен” сценарий

Тази съблазън не е нова. Отколе рекетьори, грабители и дребни джебчии натискат и Църква, и Държава, и Народ – всички нас! – да се отречем от себе си, от нашата история, памет, духовност, култура, идентичност и същност; от нашите светци и първоучители, апостоли и просветители; от св. Кирил, св. Методий, св. Климент, св. Наум, св. Сава, св. Горазд, св. Ангеларий, св. Княз Борис І Покръстител, св. Патриарх Евтимий, св. Теодосий Търновски, св. Киприан Българин, св. Паисий Хилендарски…. Да ги отречем, забравим и презрем. И да ги приподнесем другиму. Коленопреклонно, за предпочитане… В името на „евроатлантическите интеграционни процеси”, пък и да не ни разследват „специалните служби”, които и да са те…

Ами няма да стане.

***

Документи

Решение на Св. Синод на Вселенската патриаршия

Светият и свещен Синод, който се събра днес, понеделник, 9 май 2022 г., под председателството на Негово Божественейше Всесветейшество Вселенския патриарх г-н г-н Вартоломей, обсъди подробно църковния въпрос на Скопие и, след като прецени в заключителен стадий апелативната жалба, подадена до Църквата-майка от тамошната Църква, както и многократните призиви на държавата Северна Македония, реши следното:

1) Приема в евхаристийно общение йерархията, клира и народа на тази Църква под ръководството на архиепископа г-н Стефан, като така изцерява язвата на схизмата и излива „елей и вино“ върху раната на тамошните наши православни братя (и сестри). За тази цел се издава и съответният патриаршески и синодален акт.

2) Предоставя на Светейшата Сръбска църква уреждането на управленските въпроси между нея и Църквата в Северна Македония, безспорно в рамките на свещения каноничен ред и на църковното предание.

3) Признава на тази Църква името „Охридска“ (под което се разбира област на нейната юрисдикция само в границите на територията на държавата Северна Македония), както и нейният предстоятел писмено обеща на Вселенската патриаршия, като се изключва понятието „македонска” и всякакво друго производно от думата „Македония”.

Вселенската патриаршия продължава да се интересува от израстването, напредъка и благосъстоянието на това Охридско църковно образувание, както е постъпвала през вековете за всички поместни Православни църкви, бидейки „съсъд на любовта, извор на благочестието на православния християнски род” (по думите на Драмски митр. Павел).

В Патриаршията, 9 май 2022 г.

Съобщение от Светия Архиерейски Синод на Сръбската Православна Църква

(16 май 2022 г.)

След като получи акта на Светия Архиерейски Синод на „Македонската Православна Църква – Охридска Архиепископия”, с който тя приема общопризнатия каноничен статут, предоставен й през 1959 г. от Светия Архиерейски Събор на Сръбската Православна Църква, и изразява надежда, че Сръбската Православна Църква братолюбиво ще решава и реши прошението за нейния каноничен статут, което трябва да бъде последвано от общоправославно съгласие и приемане на този статут, Светият Архиерейски Събор реши:

– с благодарност към Господа и с радост, Съборът приветства приемането на общопризнатия каноничен статут, който е статут на възможно най-широка автономия, т.е. пълна вътрешна независимост, предоставен още през 1959 г.;

– тъй като с това са премахнати причините за прекъсването на богослужебното и канонично общение, причинено от едностранното провъзгласяване на автокефалия през 1967 г., се възстановява пълно богослужебно и канонично общение;

– чрез установяване на единство на канонични основания и при условията на действие на каноничния ред на цялата територия на Сръбската Православна Църква, диалогът за бъдещето и евентуалния окончателен статут на епархиите в Северна Македония е не само възможен, но и целенасочен, легитимен и реалистичен;

– в диалога за тяхното бъдеще и евентуален окончателен каноничен статут, Сръбската Православна Църква ще се ръководи само и изключително от еклисиологично-канонични и църковно-пастирски принципи, критерии и норми, без да се интересува от „реалнополитически”, „геополитически”, „църковнополитически” и други, или от някакви едностранни инициативи, без ничие влияние или натиск;

– и накрая, Съборът не възнамерява след решаване на статута на новата сестринска Църква да я обуславя с ограничителни клаузи относно обхвата на нейната юрисдикция в родината и в диаспората, с препоръката да разреши въпроса за официалното й име в пряк братски диалог с гръкоезичните и останалите поместни Православни Църкви.

Велислава Дърева

https://pogled.info/