Венци Мицов: Гражданско общество у нас няма. Няма и граждански протести

Както се казва, изборите свършиха, картите се наредиха и от днес всеки един от нас ще се захване с това, което така или иначе прави постоянно – собствената си работа.

Да, пак ще коментираме, пак ще се възмущаваме, пак ще изкарваме собствени тези, но, както се казва, оттук нататък следва месец и нещо до светлите коледни и новогодишни празници.

Наблюдавам внимателно обществото ни в последните години.
Социални мрежи, форуми на сайтове, обществени обсъждания, протести.
Наблюдавам и реалния живот – всичко онова, което се случва в кратките мигове, когато не сме десктоп герои, заели намахани пози върху нещастните клавиатури на компютрите ни.

В последните години нещата стават все по – тъжни и все по – гнусни.
Всички се борим за „активно гражданско общество“, но, кой знае защо разбираме този термин по разнообразни начини.
Например:
– гражданското общество като инструмент за обществена екзекуция
– гражданското общество като средство за „народен съд“
– гражданското общество като инструмент, който да покаже, че мнозинство от хора крещи по – силно от малцинство от такива
– гражданското общество, което, каквото и да се случи, намира виновния някъде извън себе си

Нагледах се на изумителни неща.
Например – как, когато спориш си готов да обиждаш гнусно, че дори и да заплашваш опонента си, защото…защото той според теб е от лошите.
Нагледах се как трябва да четеш само едни вестници и сайтове, да гледаш само едни телевизии и да симпатизираш само на определени хора, за да не бъдеш поставен в графата „ченге, ДС, КОМОНИЗД, боклук, подлога, патерица“.

Но видях и друго.
Видях как общността, която все вие на умряло, че нямала достатъчно подкрепа на протестите си реагира със злост и агресия, ако, не дай си боже, някой извън самодостатъчната си численост реши да я подкрепи.

Видях го още в далечната 2013, когато излязох на протестите срещу Орешарски и бях посрещнат с викове от присъстващите на площада – „Махай се, КОМОНИЗД“.

Е, днес присъствам на реквиема на гражданското общество у нас.
Или поне на това, което познаваме като гражданско общество.

Днес, в този момент ми иде да попитам партийните лидерчета, маскирани като граждани, които ме гонеха от протеста срещу Орешарски –
„Ало!!! Как се чувствате днес, когато дузина ваши районни кметове бяха избрани с гласовете на онези, които назначиха Делян Пеевски за шеф на ДАНС?
А как се чувствате, след като ГЕРБ, с които бяхте заедно в протеста днес са ви опонент?“.

Мога да ги питам много неща, но не ми е интересно това, което ще ми отговорят.
А и хич не ме вълнува.

Гражданско общество у нас няма.
Няма и граждански протести.

Всичко, което се случва на улицата е огледално отражение на всичко, което се случва в политиката – лицемерие, лъжи, демагогия.

Едно обаче никога няма да разбера.

Най – вероятно ще занеса това в гроба си.

Учудването ми защо и от каква зла енергия е продиктувана тая адска омраза, която излъчвате всички бе?
Откъде я получихте?
Едва ли родителите ви са ви закърмили с катран, вместо с мляко.

Давате ли си сметка, че думите имат далеч по – разрушителна сила, отколкото да речем куршумите.

Куршумът просто убива.
Изстрел – и после край.
А думата – тя продължава да живее.
Дори и след вашата и моята смърт.

Дадохте ли си сметка какво точно убивате, когато в последните десетилетия се размазвахте с думи под път и над път?
И давате ли си сметка, че всичката тази омраза ще продължи да живее и да убива и след като нашето сбъркано и нещастно поколение си замине?

Не, очевидно това ви е последна грижа.

Убеден съм, че не ви пука и че, настървени от какво ли не и търсещи врага в който ви падне, вие сте готови да продължите с омразата още дълго.

До край!
До смърт чрез думи!!!

Някой трябва да ви каже, че сте прецакани.
И ще го направя аз, защото едва ли ще има кой друг да ви го каже.

Но помнете едно – ние може и да сме прецакани.
Но не трябва и не бива да прецакваме и тези, които ще дойдат след нас.

За това ви моля!
Опитайте се, поне за малко, да спрете.
За нас надежда няма.
Но надеждата е жива в децата ни.

А те ще си тръгнат.
И аз само с вас няма да остана да живея.
Защото не ме кефи това, в което ще превърнем това иначе толкова прекрасно парче земя, море и планини…

Спрете омразата!
Спрете истерията и параноята!
И прегърнете някого до себе си!

А ако не можете – то тогава вече няма смисъл от нищо…

Венци Мицов, Фейсбук

Омраза до смърт