ВИЕ НЕ СЕ ПОГАВРИХТЕ С РУСИЯ, ПОГАВРИХТЕ СЕ С БЪЛГАРИЯ

Не живея в София. Дори не знаех, че ще състои шествие „в подкрепа на Украйна“. Видях го по телевизията и се учудих откъде участниците са взели толкова много жълто-сини знамена. В магазините ли ги продават?

А после късно вечерта в сайтовете видях пламъците и изгореното руско знаме. И страшна, непоносима жал ме задуши. Жал за България.
o
Мъчех се да си спомня дали друг път на някой площад в моето Отечество е изгаряно знаме. Не можах да се сетя –  може би някой, който прочете тези редове, ще подскаже, ако е имало такъв случай в миналото.
o
Винаги съм била горда с моралната висота на моя народ през вековете. Дори в бездната на робството той не е загубил човешкото си лице. Не е  загубил честта си. Вазов пише: „Дни на борба горда, о дни на паденье“, но гордите подвизи са били повече от паденията, затова и отново сме се появили на световната политическа карта.
o

„Винаги съм смятала аутодафетата на знамена за белег на робска психология. Дивашката клада с горящи знамена, около която подло  подскачат пигмеи, озарени от адски пламъци, повече ме отвращава, отколкото плаши. С възмущение  посрещнах новината за изгарянето на нашия национален флаг от „бежанците“ в Харманли, които помиярски злостно ухапаха ръката, подаваща им хляб и осигуряваща им убежище. Тогава бях в емиграция и изпитах страшна болка, задето съм далече от Родината, а пасмина, допусната да стъпи на нашата свята земя, пали знамето ни. Още по-мъчно ми стана, когато разбрах, че българският флаг запален в Северна Македония. Но въпреки болката, която изпитах, основното ми чувство бе на презрение и превъзходство над тия духовни джуджета, опетнили се такъв акт – бях сигурна, че българите никога няма да паднат на тяхното равнище. Никога!

Гордите българи, потомци на най- благородната древна цивилизация, са пленявали в битка безчет знамена. На бойното поле. Това са били вражески знамена, но българите не са ги изгаряли. Царете и пълководците са украсявали с тях дворците си и са пазели тези чужди знамена заради славата и честта българска. А в нови времена, доблестните български генерали са ги предавали в музеите – на вечно съхранение – като символ на великите български победи.

„Кажи ми, разбесняла се сган, в бой ли плени руското национално знаме, което изгори вчера? Или някой ти го подмушна и ти подшушна какво да правиш с него? Кажете ми, сополанковци, които никога не сте влизали в битка, кой ви научи да поругавате знамената? Едва ли сте взели пример от нашата история. Този, който плюе върху чуждата светиня, кощунства и със своята. Всъщност за него няма нищо свято.

Вие не се погаврихте с Русия, погаврихте се с България!

По-голям срам народът ни е преживявал. Но всъщност вие не сте българският народ, а неговият отпадък.

Е, палете! Скоро чорбаджиите ви ще ви донесат и книжки за горене – Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Толстой, Достоевски, Тургенев, Чехов, Бунин, Куприн…Руската култура е велика – ще имате материал да палите безброй клади, всяка вечер. Както в Третия Райх.

Добра привичка ви насадиха украинските нацистки гости! Защото все още се надявам, че те са били огромното мнозинство на това  позорно куклуксклановско соаре. Живея в „провинцията“ и съм наивна.“

„Чух, че Кирето ви е поздравил за геройството! Каква чест! Но поетът  Христо Радевски бе написал някога: „на храчките честта“. Когато национален изменник ви приветства, нямате причина да се гордеете.

Ясни са вдъхновителите и целта на това развилняло се безумие. Да бъде завинаги компрометирана България като враг на Русия. Да влезем във война. Което означава да станем пушечно месо. Няма да имате време „да пленявате руски знамена и да ги горите“. Войната ще трае пет минути – докато долети ракетата.

И ти ли ще поздравиш снощните герои, Радев?“

Милена Върбанова