Владо Карамазов: Винаги трябва да търсим зрънце оптимизъм

Aктьорът Владо Карамазов разказа в интервю за „Монитор“, че фотографията се е настанила много сериозно в живота му.

-Владо, каква е равносметката ти за 2019 година?
– Равносметката ми е много дълга и едва ли бих могъл да я кажа цялата. Най-драстичното от тази година е, че се случиха много тъжни неща, свързани с мои приятели. Всъщност равносметката ми е такава, че винаги трябва да се опитваме да гледаме и да търсим доброто. Защото лошото е толкова много.

То е навсякъде около нас и ние сме потънали в него. Най-лесното е да направим някаква генерална крачка със себе си, но много по-трудно и предизвикателно е да намериш смисъл да останеш в този свят и да се бориш, да напредваш, да получаваш удовлетворение от нещата, които правиш. Трудно е, защото много често човек не вижда перспектива, но винаги трябва да търсим някакво зрънце оптимизъм. Аз всяка година в моя сайт правя такива равносметки, които са доста по-обстойни. Чудих се дали да ги правя публично, но защо пък не. Всеки решава сам за себе си. Аз смятам, че точно в искреността, с която подхождам към моята аудитория, има някакъв смисъл. Много често млади хора ми пишат с разни въпроси, съвети, търсят подкрепа. Наскоро едно момче ми писа, че иска да кандидатства за актьор, но родителите му казали, че това не е перспективна професия, което е абсолютно така. Те са прави, защото актьорската професия е странна, неблагодарна, не се подчинява на никакви закони и правила, а всичко е просто един хаос и много бързо можеш да се разочароваш.

– Ти си първият българин с т. нар. Общност във Viber. Какви въпроси най-често ти задават?
– Много се радвам, че преди две години започнахме работа по тези Общности. Тази комуникация е в пъти по-пряка от останалите социални мрежи. В момента там всекидневно получавам много повече последователи и те вече са към 70 000. Получавам много въпроси, свързани най-вече с личния ми живот, но много често хората се интересуват от театър и от сериали. Не го правя бързо, но винаги отговарям. Това е все едно да открехна вратата на дома си и последователите ми да влизат вътре. Има много млади хора, сигурно над 70%, което е чудесно, защото моята генерална мисия е към тях – да намерят смисъл в България, да разберат, че има хора, които успяват тук, и всичко е въпрос на начин на мислене и стремеж. Тези млади хора са ми много ценни, защото имам какво да им кажа, какво да им предложа и мисля, че мога да ги запаля.

– Според теб младите хората имат ли интерес към театъра?
– Мисля, че младите хора имат интерес към всичко. Към театъра може би най-малко, защото не е чак толкова видим. Театърът е едно изкуство, което е за тесен кръг хора – залата е за 700 човека. А една серия я гледат над милион души. Всъщност театърът не може да те направи толкова бързо популярен, а младите хора се блазнят от парите и популярността, която смятат, че получаваш, щом си на екран. Но ако се запалят към актьорското майсторство ще видят много бързо, че истината е в театъра. Той е мерилото за това дали си добър, или не си добър като актьор.

– Наскоро зрителите те гледаха в две много големи продукции – „Дяволското гърло“ и „Откраднат живот“. Къде ти беше по-комфортно – в полицейска униформа или в лекарска престилка?
– Не е хубаво да сравнявам двата сериала, но в „Дяволското гърло“ се случиха много сериозни неща като преживяване. „Дяволското гърло“ ще остане един от най-ярките ми спомени от тази професия. Ние заминахме извън София, което допринесе да стане нещо по-специално. Не се занимавахме с битовизми. Получи се, както ние казваме, магия. Случва се рядко всички компоненти да съвпадат в една продукция – като сценарий, режисура, актьори, екип… С Теодора Духовникова дадохме всичко от себе си. И след като видяхме как хората приеха сериала, беше страхотно. В „Откраднат живот“ хубавото пък е, че е една много добре смазана машина. Моята най-добра приятелка Христина Апостолова пише сценария и винаги знам, че тя ще ми измисли нещо хубаво, което ще ме предизвика като актьор, защото тя много добре ме познава. Сега ще снимам цял сезон „Откраднат живот“, след това се надявам и „Дяволското гърло“.

– Кое е това, което те предизвиква най-много в „Откраднат живот“?
– Аз съм много далеч от това да съм лекар и всички тези термини за мен са отвратителна работа и жестока трудност. Христина ми пише толкова, колкото тя прецени, че мога да понеса и да науча. Също е предизвикателство фактът, че имам страхова невроза към всякакви операции, кървища и т.н.

– А да разбирам ли, че работите по втори сезон на „Дяволското гърло“, или засега това е просто надежда?
– Засега е надежда. Най-вероятно ще има, но все още не знам дали са започнали работа по него. Продуцентите не казват всичко, но наистина се надявам това нещо да го има и според мен ще го има.

– „Дяволското гърло“ скоро получи номинация в категория „Най-добра чуждестранна драма“ на международен форум.
– Това се оказа нещо много сериозно, което почти нито една медия не отрази. Това представлява нещо като телевизионна борса, на която присъстват най-големите сериали в целия свят. И освен фестивалната част – излъчването на първите епизоди на тези сериали, има и друга част. В нея продуценти от целия свят ходят и пазаруват за собствените си телевизии. И всъщност когато видяхме сред кои продукции сме номинирани, ни падна шапката. Ние всички сме фенове на световните сериали и ни стана страшно хубаво, че присъстват няколко сериала на Netflix и „Чернобил“, който според мен е шедьовърът на десетилетието сред сериалите. Няма как да попаднеш там, ако те не виждат хляб в работата ти. Много се радвам и стискам палци на „Дяволското гърло“ наистина да пробие. И според мен ще го направи, защото вътре има нещо, което е уникално и то е българската природа. Всъщност историята е много интересна, всички актьори играят страхотно и няма как това нещо да не бъде купено. Дано. Това ще бъде голям пробив.

– Смяташ ли, че българското кино е готово за световната сцена?
– Наскоро гледах филма на Яна Титова „Доза щастие“. Много ми хареса. Смятам, че всичко е в ръцете на младите. Ако се появи хубав филм, който може да се конкурира със световните образци, според мен ще бъде от млад човек. Стискам палци. Лошото е, че в България за младите е изключително трудно правенето на един игрален филм. Смятам, че в момента българските сериали са по-добри от българското кино. Не всички, в голяма степен са големи провали по мое лично мнение, но има и такива на много сериозно ниво.

– Да поговорим малко и за театъра. Ти участваш в момента в няколко постановки. Коя твоя роля те докосва най-много?
– Всъщност ми останаха малко постановки и така е най-добре. В един момент се получава пренасищане от професията, защото всеки ден играеш и снимаш. Уморяваш се, а това все пак е професия, която изисква да си във физическа кондиция. В момента си оставих да играя представленията, които най-много харесвам и те са четири. Като най-добре се чувствам в „Богът на касапницата“ поради простата причина, че за хората, които гледат, се превръща в някакъв жесток празник. Те си тръгват супер щастливи. Не съм чул нито един отрицателен коментар за това представление. И е на камерна сцена, хората са на половин крачка от нас.

– Как успяваш да съчетаеш всички тези ангажименти?
– Започнах в много дълъг период във времето напред да си правя графици. Преди не съм го правил и се получаваше тази каша, за която говоря. През тази година, която идва, ще снимам. Много неща, едно след друго. Театърът остава на по-заден план. Ще си играя само тези четири представления, което също не е никак малко. Ще се занимавам и с моите лични проекти. Опитвам се да се развивам в друга област, която в момента ме удовлетворява. Сблъсквам се с нови предизвикателства, което за мен е много важно.

– С фотография ли са свързани тези проекти?
– Да. Фотографията се настани много сериозно в живота ми. За да станеш добър в такова занимание трябва да отделиш много време и да се доказваш. Преди дни тръгна новият ми фотосайт. Предстоят ми и две сериозни пътешествия, свързани с фотография. Говорил съм с Христина Апостолова да направим издания, които са свързани с дадена малко посещавана страна. Идеята е да пътуваме двамата и тя да пише текстове, а аз да правя снимки. Мисля, че може да се получи нещо много хубаво.

– Кои са местата, които сте си набелязали?
– Ще кажа само едното – Монголия. Много ми е интересна тази страна.

– Ти и тази година пътува много.
– Да, до Азорските острови, Мароко… Пътувам много, но така беше и преди. Отделих 10 години за пътешествия и обиколих голяма част от света. И понеже го правих много интензивно се изморих. После пък пътувах много заради работа. И сега се появи фотоапаратът… Той всъщност се появи още преди 20 години, но сега си поставих по-високи цели. Любопитството ми към света се завърна и започнах да търся непознати места.

– Кое от местата, които си посетил, ти е най-интересно и защо?
– Винаги казвам едно и също – Аржентина. Това е мястото, на което съм се чувствал най-добре. Буенос Айрес е уникален град. Има нещо много близко до нас и в същото време е много далеч. И може би тези прословути череши, които никога няма да забравя… Ние тръгнахме при -10 градуса през зимата и стигнахме там на 30 градуса. И като слязохме от самолета първото нещо, което забелязахме навсякъде в града, бяха череши и ягоди. Това беше нещо невероятно, защото нагласата ти е за люта зима, а в същото време отиваш и ядеш череши.

– А как всъщност се роди любовта ти към фотографията?
– Това се случи много отдавна. Винаги съм бил много запален. Спомням си как още докато следвах във ВИТИЗ и нямах никакви пари съм си събирал месеци наред, за да си купя фотоапарат и това беше някакво невероятно събитие за мен. За онова време бяха абсолютно непрофесионални апарати, но толкова ми стигаха силите. Между другото аз още си пазя всеки един от старите апарати. Те са като някаква реликва, много са ми ценни. Всички работят. Точно с „Дяволското гърло“ нещата се преобърнаха. Единият от режисьорите Павел Веснаков, който е и фотограф, отново ме запали. Започнахме само за това да си говорим. И като се прибрах от снимките си взех първия хубав апарат, после още един и така влязох в целия този поток на фотографията.

– Как изглежда един твой свободен ден?
– Винаги е запълнен с някакви мои занимания, които ми доставят много голямо удоволствие. Аз имам две кучета, които са жестоки. Това са два принца, които гледаме точно като принцове и се занимаваме много с тях. Те изискват много внимание и много грижи. Водя ги на изложби и това отнема много време. Сега имах 3-4 свободни дни. Хванах големия и отидохме на изложба в Македония. Той стана национален шампион, върнахме се с медали и титли. Сега в София водих и малкия. Това за мен е най-готината почивка, защото в тези среди контактувам с хора, които са запалени по кучетата и по кинологията и са ми много симпатични.

– Какво си пожелаваш за 2020?
– Да съм спокоен и здрав. Спокойствието е нещо много важно, а аз не съм спокоен. Постоянно нещо се терзая или имам някакви мои си вътрешни драми. Без здраве пък нищо не става. Човек, когато мине 35-40 години, започва много да мисли за здравето. Миналата година беше кошмарна, защото имах проблеми с кръста, борих се с нечовешки болки. Когато стигнеш до там осъзнаваш, че нищо друго не е важно.

ВИЗИТКА:

-Рожденото име на Владо Карамазов е Владимир Александров

-Той е роден на 27 април 1979 г. в София

-Завършил е актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ в класа на проф. Надежда Сейкова и доц. Веселин Ранков през 2002 г.

-През същата година се присъединява към трупата на Народен театър „Иван Вазов“

-През 2013 г. получава награда „Златен век“ за принос в културата от Министерството на културата

Владо Карамазов: Винаги трябва да търсим зрънце оптимизъм

https://www.monitor.bg/

loading...