Властта у нас непрекъснато говори за някаква действителност, която моите очи, очите на моите близки, роднини, приятели не забелязват

Моите наблюдения за ситуацията в страната все по-често ме карат да се замислям над проблема „паралелна реалност“.
Властта у нас непрекъснато говори за някаква действителност, която моите очи, очите на моите близки, роднини, приятели, познати не забелязват.
Тези дни си говорихме с университетски преподаватели, горе-долу набори, с които се уважаваме взаимно, че никой от нас не познава хора, които са част от Партията на властта, които гласуват за нея, които мислят като нея и които оценяват действителността като нея. А ние сме най-нормални хора, водещи битки за своето оцеляване и достойно съществуване. Очевидно се движим в различни кръгове с контингента на Партията на властта, но по-важното е, че с нея виждаме две различни реалности.

Разбира се, всяка власт се стреми да представя нещата по по-красив и по-успешен начин, отколкото те са всъщност. Това е част от политиката, независимо дали се нарича пропаганда, пиар или prопаганда. Това е естествено, то е толкова логично. Но от най-високо място на властта се чуват такива разкази за реалността, които показват, че не става дума единствено за типичното политическо самохвалене и себеизтъкване, а за нещо по-различно – за вярване, че реалността е такава, каквато им се иска да бъде. Става дума за живеене в паралелна реалност. Нещо повече – за впрягане на цялата властова и медийна мощ да бъдем карани да живеем по правилата, нормите, стандартите и ценностите на тази паралелна реалност.

В исторически план проблемът с паралелната реалност е възниквал многократно. Той в никакъв случай не е нов.
Запознаването със спомените за времето малко преди да се родя, категорично говорят за паралелната реалност, в която живее Вълко Червенков. Той губи връзка с действителността, живее в паралелна реалност и принуждава хората да живеят по нейните закони.
Сравнително смътно си спомням късния Хрушчов, заглавията във вестниците, които ни обещаваха през 1980 г. да живеем при комунизъм. Като дете изобщо не съм имал каквито и да било способности за трезво и критично мислене, но все някак се опитвах да сравня живота, който живееха моите трудолюбиви и всеотдайни родители тогава и абсурдно невъзможната картина, рисувана от „Работническо дело“.
Изкушавам се със стара дата да си мисля, че ако появилият се на вълната на хрушчовизма Тодор Живков оцеля след падането на Хрушчов, то е, защото той тогава бе прагматик, дори циничен прагматик и не си позволяваше да живее в хрушчовата паралелна реалност.
Многобройните спомени и мемоари, които напоследък чета убедително ми показват, че самият Тодор Живков в края на 70-те и началото на 80-те години постепенно започва да живее в паралелна реалност. Физиономията му при челния сблъсък с реалността, когато неговите най-близки и верни приятели му „отрязват главата“ показва колко далеч е бил той от представата за действителността и процесите, течащи в нея.

И ето, проблемът „паралелна реалност“ отново изскача пред мен със страшна сила.
Допускам, че причините за него са не само социални, трябва да има някакви пресечни области между онова, което определя политическото в даден лидер:
характер, страст, хъс, жажда за власт, бърз ум, инстинкт за самосъхранение, животинска интуиция, хитрост, харизма, виждане с 1-2 хода напред, умение да употребява съратници и да им забива нож в гърба,
и това, което се съдържа като ядро, като ядка в неговата психика и което отива извън стандартните предели на нормалността, т.е. прехвърля се дори само частично, в анормалността, в аномалността – в сравнение с обикновените хора.

Сега чета книгата на американския изследовател Уилям Гаубман (William Taubman) „Хрушчов и неговата епоха“.
В нея пише, че поведението на Хрушчов и неговата личност трябва да бъдат обяснявани и от психологическа гледна точка.
През 1960 г. по задание на ЦРУ двадесет психолози и психиатри подготвят доклад за психологическия облик на съветския лидер.
Те определят неговия характер като „хипоманиакален“.
Характерните признаци на хипоманията включват постоянно повишен фон на настроението, общителност, неизтощима енергия, склонност за надценяване на своите сили и способности, прибързани и необмислени решения, раздразнителност, бурни гневни избухвания. Този тип хора постоянно се нуждаят от вниманието на околните, те са красноречиви, обаятелни, убедителни, леко подчиняват другите и ги увличат след себе си, готови са да работят без сън и отдих, инициативни и предприемчиви са, главата им е вечно пълна с грандиозни планове и блестящи идеи.
Очевидно е, че егото, нарцисизмът, завишената себеоценка, усещането за непогрешимост са ключова предпоставка за това от даден момент нататък подобни хора да започнат да виждат не това, което е, а това, което искат да виждат и бързо и безкритично да вярват в него, т.е. да заживеят в паралелна реалност и да се възмущават когато някой си позволява да подложи тази паралелна реалност под съмнение.

В живота на всеки от нас е пълно с примери за подобни хора с подобни психологически деформации. В края на краищата те са такива, това е част от тяхната индивидуалност. Те по принцип са почти безобидни, ако не им влезеш в „трептенето“ на сетивата, най-много да разтурите приятелството и прекратите познанството с тях.
Нещата обаче могат да станат твърде сложни и да придобият драматичен мащаб, ако такива хора са облечени с власт над нас – в личния, професионалния, обществения, политическия живот. Тогава те имат сериозни ресурси не просто да ни говорят за своята паралелна реалност, не само да ни карат и ние да живеем в нея, но, както казах, да ни принуждават да живеем по нейните правила, норми, стандарти и ценности.

И ако в личен план хора с подобни психологически дефицити могат да бъдат подминати с ирония или съжаление, с едно на ум и дори със съчувствие, то облечени с власт те са по своему явление от авторитарен тип, който съдържа предпоставки за възможно прерастване в тоталитарност или диктаторство.
Подобна авторитарност спокойно може да се осъществява в по-меки форми, чрез т.нар. символно насилие – prопаганда, манипулации, дезинформации, предпочитане на хората да се приспособяват, да си налягат парцалите, да не знаят много, да си пазят хляба, да се правят, че не виждат какво става, да са пасивни, безразлични, да си казват – да правят каквото щат, аз ли ще оправя света, преклонена главица сабя на я сече.
Проблемът е, че – както много пъти е показвала и доказвала Историята – когато меките форми на авторитаризма престават да работят, аналогичен род психологически дефицити могат да тласнат онези, които ги притежават към прибягване до по-твърди форми, чрез т.нар. структурно насилие – физическо, наказващо, репресиращо, смачкващо и смазващо.
Именно затова такива психологически феномени не могат да бъдат подценявани.
Всъщност, не, че не могат – могат. Но не бива.

Николай Слатински

loading...