ВОЙНАТА НА КЕЛЕШИТЕ

Когато бях малко момче любимите ми играчки бяха войниците. Събирах колекции с години. Наполеонци, германци, индианци, италианци, руснаци, каубойци. Шарени, малки, изящни войничета, носещи тънки, чупливи оръжия.

С братовчед ми юркахме малката му сестра, моята мила братовчедка, да играе с нас на война. След кратко чудене тя се съгласяваше, не че имаше избор. Разделяхме си войниците. Уж по равно, но на нея все гледахме да дадем по-смотаните. Нали е момиче.

После дълго време всеки подготвяше своята крепост. Превръщахме дивани, фотьойли и секции с книги в непревземаеми държави. И точно когато бяхме готови да почваме войната, моята братовчедка променяше правилата на играта и предлагаше да почнем да си ходим на гости. Иначе няма да играе, естествено.

Ние като момчета, се отегчавахме бързо от тази лигава история и измисляхме нова стратегия. Разделяхме си войниците на две, без значение кои ще ни се паднат. Заставахме в двата края на хола, подреждахме човечетата пред себе си, а после хващахме едно метално топче и го мятахме по килима, един към друг. По пътя си топчето отнасяше наполеонци, германци, индианци, италианци, руснаци, каубойци. Не просто ги буташе, а чупеше ръце, крака, глави. Печелеше този, който остане с прав войник.

Днес си мисля, че ако слушах моята братовчедка, сигурно щях да имам здрави войничета в кутията, останала за поколенията. Само че сега вътре са основно инвалиди, жертви на моя тестостерон.

И като гледам сега как разни мъжкари, окичени с власт, се канят да играят на война, си мисля нещо, което отдавна искам да кажа. Липсват жени там горе. Светът щеше да е много по-хубаво килимче, ако на него не си играеха само момчета.

Радослав Бимбалов