ВЪЗМОЖНО ЛИ Е БЪЛГАРИЯ ДА ЗАВЪРШИ СВОЕТО УПРАЖНЕНИЕ ПО ДЕМОКРАЦИЯ?

Част 1-ва Резултатите от „Прехода“

Вече тридесет години след началото на промените България не успява да завърши своето упражнение по демокрация. Така наречената“обща воля“ продължава да бъде разделяна и използвана за лично облагодетелстване на отделни овластени групи или индивиди. Държавата посредством своите институции твърдо отказва да служи на гражданите си и аксиомата на Монтескьо, който твърдеше , че във Великобритания законът защитава правата на всеки един отделен гражданин чрез законите, дори от самата държава е захвърлена на бунището на историята. Джузепе Граси* (италиански юрист и политик и един от създателите на италианската Конституция) твърди в една от своите студии, касаеща независимостта на съдебната власт, че някои народи поради своя манталитет или инстинкт притежават по-дълбоко уважение към закона, докато при други, които не са отгледали здравословна политическа култура, битува духът на разделение  и съответно доверието в магистратурата е трудно да се наложи. България е аксиоматичен пример на тези две твърдения. Независимо че привидно съществуват всички необходими структури на демократичната държава, тя на практика не функционира. Проф. Джулио Тремонти сравнява функционирането на либералната демокрация с комплексната сложност на механичен часовник, който след първоначалното задвижване работи прецизно, само ако неговият механизъм, съставен от пружини, бутала, тежести и контратежести, от права и задължения, от институции и граждански контрол, са балансирани. За съжаление в началото на прехода фокуса на политическите битки беше и си остана центриран върху физическото запазване на държавата. Интелектуалният потенциал на нацията не беше на нужното ниво и не обърна внимание на основанията за съществуването на тази държава. Със съжаление трябва да признаем пред себе си, че ние нямахме нашите Валенса и Хавел, които подготвиха обществата си да погледнат отвъд тесните хоризонти на етническата принадлежност и патриотичните импулси за запазване на териториалните граници на България и не обърнаха поглед към истинската ценностна промяна. Не е случайно, че и НРБ и СССР притежаваха всички  институции, които по форма имитираха демократичните режими, но реално тоталитаризмът задушаваше всяка свободна воля. В крайна сметка чл. първи на „новата“ българската Конституция отново фиксира формата на управление, а не „духът на закона“. От там нататък формалното присъствие на отделните членове на основния закон препотвърдиха централната роля на вездесъщата държава, мутирал наследник на димитровската „Народна република“. Остатъците от тоталитарната юрисдикция и претенцията на юристите, създали комунистическите закони да напишат новите, създадоха и други юридически чудовища като фигурата на главния прокурор, който придоби безгранична власт, която както е видно нито закон нито гражданска воля може да контролира. Наложен беше ориенталският модел на държава, в който държавата съществува, само защото трябва да съществува и беше неглижиран просвещенския, който принуждава институциите да служат на гражданите. Вкорененото в западните демокрации Liberte, Egalite, Fraternite” (свобода,равенство,братство) беше обявено за комунистическа отживелица и на тяхно място се настани globalite, marche, monnaie” (глобализъм, пазарнизъм, монетаризъм).   

Резултатът е налице – диктатура на всеки, който успее да се добере до властта и да постави на ключовите места в управлението хора от своето обкръжение. Пазарът се превърна в оправдание за грабеж, корупцията се установи като норма на поведение и най-богатите хора в държавата са свързани на практика с преразпределение на данъчните постъпления. Справедливостта, която трябваше да произтече от закона, на практика не съществува. Крайният резултат е тотално недоверие в правото, а от там и в институциите на държавата.

       Защо е важно в настоящия исторически момент да си дадем сметка за всичко това?! Защото за 30 години имаме достатъчно емпиричен материал за да извършим промяната. Защото гражданите, които днес са по площадите се умориха да чакат и да наблюдават безумните битки между съвременните Гвелфи и Гебелини* – русофоби и русофили – комунисти и антикомунисти. Необходимо е да острикираме тези токсични остатъци на „прехода“ и да погледнем към хоризонта. Необходимо е и е време!

    Днес за първи път от 30 години имаме критична маса от демократично мислещи българи, които искат промяната въпреки заклинанията на старите политически магьосници за отклонение от пътя. Ето за това трябва да я използваме и подобно на края на 90-те години да не оставим гражданската енергия да бъде измамена, да потъне в старите клишета на политическите алабализми. Не е случайно, че хората на площада от цялата политическа палитра искат рестарт на системата. Днес тези, които чрез политическите си действия провокираха събуждането на гражданското недоволство от злоупотребата с власт, имат тежката задача да поставят новите основи. Тази задача е изключително тежка и отговорна. От успеха или неуспеха ще зависи дори и физическото оцеляване на България в този коренно променен и наситен с експлозивна енергия свят. Вече е пределно ясно, че се нуждаем от нов Обществен Договор

За всички изкушени от политическите науки е ясно , че този договор може да бъде единствено и само продукт на широка демократична  коалиция. Тази коалиция трябва да обединява всички базисно демократични хора от целия политически спектър и да се основава на писмен договор, който да гарантира неговото изпълнение. Нещо много подобно на Кръглата маса от началото на „прехода“, но вече основана на основните принципи на демократичната държава. Ясно е , че задължително трябва да преминем през ново Велико народно събрание и изработване на нова Конституция. Приоритети на този нов обществен договор трябва да бъдат договорени и разписани дори преди провеждането на изборите за ВНС, за да се гарантират политическите мнозинства и защитата на интересите на гражданите, които днес са на площадите. Два са основните капани пред тази идея за радикална промяна. На първо място трябва да бъде преодоляна съпротивата на старите юридически концепции, които твърдят: законите са добри, просто трябва да се спазват. Ако е така защо не се спазват?! Вторият капан е съставен в това, че промяната е достатъчно да бъде единствено в сферата на съдебната система, която би коригирала недостатъците на нашата демокрация. Третият и може би най-опасен от всички тях е въплатен в идеята за промяната на институционалното устройство и залитането към президентска република. Формата в демократичните общества не може да доминира съдържанието! Още един категоричен аргумент в тази посока е, че при обществените системи,които се характеризират със своята тромавост и трудноподвижност е за предпочитане да коригираш недостатъците на устройства, които познаваш, отколкото да налагаш коренно различни модели.  

*Гвелфи и Гебелини били еднии същи италианци, които се биели пред стените на градовете си защото едните настоявали да бъдат поданици на Папат, а другите на Свещенната Римска империя на Карл Велики.

 

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е БЪЛГАРИЯ ДА ЗАВЪРШИ СВОЕТО УПРАЖНЕНИЕ ПО ДЕМОКРАЦИЯ?

Част  втора  – Изход

В Старозаветните Християнски книги освобождаването на еврейския народ от робството и достигането му до обетованата земя е озаглавено „Изход“. Използвайки тази алегория в българската политическа интерпретация незнайно защо годините след 89-та, в които обществото ни трябваше да намери пътя към демократичното си развитие беше обозначено с терминът „преход“. Дори според по-голямата част от политическите анализатори, този преход бил вече свършил. Възможен ли е „преход“ без „изход“?

Тридесет години след промените и близо 3 милиона българи напуснали родината си би следвало да ни посочи категорично, че изхода не е намерен. Днес отново българските граждани са на площадите, за да демонстрират категоричното си отношение към осакатените промени, които не доведоха до демократично развитие и просперитет на нашата страна. Не е като да нямаше модели, които можеше да следваме и адаптираме, касаещи социално-икономическа трансформация на обществените отношения от тоталитаризъм към демокрация. Следвоенна Германия и Италия ги извършиха и заложиха в основните си закони такива гаранции за основните човешки права, които впоследствие пролиферираха дълбоко в юридическите им системи и доведоха до устойчиви демократични модели, които не позволиха завръщането на тоталитарните порядки, които днес с тревога наблюдаваме да се завръщат у нас. Повърхностното разбиране и интерпретация на демократичния правов ред, съчетано с тоталитарни юридически ментални схеми на създателите на конституцията инвалидизираха основния ни закон. За разлика от Италия и Германия, които давам за пример, защото нашата юридическа доктрина се основава на  техните принципи, в центъра на основанието на държавата не беше поставена личността и нейните права, които с цената на толкова жертви, следвоенните бащи на конституционните им модели успяха да създадат. Не е случайност, че дори всеобщата харта за правата на човека на ООН беше изработена една година след приемането на италианската Конституция, а на Германия й бяха необходими дори още няколко години, за да се увери, че в основния си закон е заложила достатъчно гаранции никога повече мракобесния призрак на тоталитаризма да не се завърне. Ето защо не е случайно, че и двете правни доктрини поставят в центъра на основанието на държавата човешкото достойнство, което трябва да бъде гарантирано и запазено от института на Републиката. Не просто на държавата, а на Републиката като символ на новото следвоенно убеждение, че не е възможно да съществува свободата на личността и всички произтичащи от това граждански права без ясни юридически гаранции от страна на институциите. Всъщност истинското основание за съществуването на една държава е виталният договор между нейните граждани и въпросът какви права трябва да стоят в основата на техните взаимоотношения.  За разлика от повърхностните призиви за пазарна икономика на новосъздадената опозиция след 1989-та година, в германската конституция е записано, че „собствеността задължава“ и следва да допринася за общото благо на всички граждани. Списъкът с различията в правната парадигма между българската Конституция и нейните посестрими е толкова дълъг, че следва да бъде обект на  многотомно изследване на философи и юристи. 

    В изминалите тридесет години в България бяха извършвани всякакви реформи, които вместо да подобрят състоянието на гражданите й все повече и повече ни връщаха назад. Все повече се задълбочаваха различията, а те захранваха с несправедливостта си негативизма и отказа на българите да гласуват. Тези социални разломи доведоха на власт най-нискокачествени егоистични интереси. Най-същественият и работещ договор за основанието на държавата – фискалния, се превърна в инструмент за купуване на вот посредством жетоните на социалните помощи и привилегии. Централизацията на бюджета и непрозрачността на харченето му за тясно партийни цели доведе до обособяването на прослойки от дълбоко зависими и послушни групи, които безскрупулно видяхме да бъдат използвани от техните господари при последните събития в Росенец. Властта трансформирана в безпрецедентен източник на криминално облагоделстване вече не се предава дори с цената на опасност от гражданска война. Фактите са не просто видими, те пряко нараняват всеки един от нас всеки ден.

    Ще успеем ли да завършим нашето упражнение по демокрация след 30 години лутане в прехода? Изходът е напълно възможно да се намира точно в енергията за политическа промяна, която в последните дни захранва хилядите протестиращи по площадите на България. Вече имаме колкото опита, толкова и институциите да го направим. Ясно е, че режимът Борисов си отива и въпреки заклинанията на придворните му комуникатори България няма да пропадне. От друга страна имаме Президентска институция, която в последния мандат доказа, че следи и реагира критично към всички нередности в обществото. Вярно е, че служебното правителство, което веднъж вече се наложи да състави в началото на мандата си, изобилстваше от неподходящи интереси, но впоследствие, оставен без подкрепа, Президентът успя да израсне като самостоятелен политик, да напипа пулса на общественото одобрение и да вникне в единствения правилен принцип в политиката – политиката не свършва с един мандат и корупцията и задкулисията се наказват безапелационно рано или късно. Под неговата егида е възможно да бъде организиран този толкова необходим за промяната обществен консенсус около принципите и началата на новия обществен договор, който трябва да произлезе от натрупаното гражданско недоволство. Тази нова „кръгла маса“ трябва да обедини целия политически спектър около онези забравени, но вечно действащи принципи – Liberte, Egalite, Fraternite. Мойсей също получил от Бог скрижалите с десетте Божи заповеди точно в прехода към „Изход“.        

Йордан Василев 

   

  

loading...