Главната роля като тест за интелигентност

Какво ще направите, ако след три десетилетия напразни усилия за облекчаване на хроничното ви заболяване най-сетне се появи нужното ефикасно средство, препоръчано от добър лекар? Ако сте тежко болен, в последен стадий на заболяването, най-болният в  цяла Европа?

Отговор 1. Нeзабавно започвате да го прилагате.

Отговор 2. Продължавате да търсите друго.

И какво ще направите, ако сте беден, най-бедният в Европа, и непрекъснато вземае заеми, за да свързвате двата края, задлъжнявате към банки и фондове, а изведнъж на пътя ви, да се изразим актуално, кюлчета злато?

Отговор 1. Грабвате ги и си оправяте положението.

Отговор 2. Подритвате ги и отминавате, търсейки други. 

Има ли народ, който винаги да постъпва по неинтелигентния начин? За жалост, нашият. В лицето на „Има такъв народ“ и гласувалите му доверието си. Вторият отговор, следствие от избора на „втория начин“ – да не гласуваш, да не протестираш, да чакаш поредния месия, докато ти дойде вторият акъл, е именно този – някой, който взима решенията вместо теб, но не в твоя полза.  

И защо? Защото ИТН искали сами да поемат отговорност. Цялата отговорност, не по-малко. Същата, не по-различна от онази, която пое Бойко Борисов, преди него Царя, Станишев, Костов… Нещо като новината на абсурда, че еди-коя си терористична групировка била „поела отговорност“ за поредния атентат. И как я е поела? Изплатила е обезщетение за убитите и ранените? Възстановила е разрушенията? Обещала е, че повече няма да прави така?

„Изумителна“ е тази отговорност с фалстарт на първия проектокабинет и оттегляне на втория, отново в неприемлив състав. С безотговорно прехвърляне на вината върху другите партии, претендиращи за промяна. С обвинения за предателство. А предателството на Има такъв народ към същия този народ, който очакваше сериозен политически ангажимент?

При въпиющо неравенство между минимална работна заплата и заплатите в Българската банка за развитие например. При минимална пенсия, която едва догонва линията на бедност. При надигаща се нова вълна на пандемията. При главен прокурор, изживяващ се като инструмент в ръцете на Бога. При обраслата в бюрокрация държавна и общинска администрация, в която ще забуксува всяка промяна… ИТН, и т.н.

И при първите в историята на прехода успешни министри, предложили и приложили и лекарството, и финансовоо обезпечение, ползващи се с безспорните 60% обществено одобрение.

Но вместо да си ги вземат даром от служебното правителство, ИТН продължиха да търсят и лекарството, и финансовия късмет. Наистина, изумителен коефициент на интелигентност! Че постановката е на път да се провали и това е въпрос единствено на време, беше ясно от самото начало. Но че ще се случи още преди да започне представлението, все пак никой не очакваше. Завесата се вдигна, а на сцената – едни голи декори, а зад завесата Слави Трифонов продължава да раздава ролите. Раздаваше ги както Доган порциите. Дори нахока Христо Иванов, че превишил своята. От името на народа, когото партията му представлява целокупно, с малко над 600000 гласували за нея, се докачи, че уж подкрепящи го партии се опитвали да кадруват. Т.е. да подбият собствената му роля. „Кадрите решават всичко!“, рекъл един, когото може и да сме изчегъртали, но безспорно е разбирал от тия неща.

Завидният актьорски състав от политици „втора преснота“ до дебютанти в сценична треска и откровени аматьори, едва ли би могъл да докара работата до добър край. С второстепенни роли, когато главният герой отсъства, няма как действието да тръгне.

А отсъства например възрастната жена, която доскоро виждах да наднича в контейнерите за боклук, обута в оцелели кой знае от кои времена не по нейна мярка галоши. Но с прилежно надяната синя маска. Покъртителна гледка на безотговорната държава, докарала тази на години жена до попрището на клошарка. И в същото време – една синя маска, напълно излишна в самоизолацията на такава несретност, неадекватен знак за лична отговорност, едно оцеляло, несмачкано докрай гражданско чувство. 

Къде е мястото и на достолепната госпожа Маргарита, чието експертно решение на ТЕЛК й отреждаше над 90% инвалидост, но тя не получи нито лев от полагащите й се всеки месец интеграционни добавки? Не беше се намерил социален работник да й каже, че има право на такива. А и да й подготви документите, понеже на 80 г. си нямаше никого в света, за сметка на това имаше куп болести, една от които прогресивно напредваща и неподдаваща се на лечение слепота (не е катаракта, за да не кажете, че би могла да се оперира). И въпреки всичко изброено, социалната ни система не сметна за необходимо да я удостои с асистентска грижа поне в последните й дни. За отмъщение милата Марги понесе всичко достойно, без никакъв ропот и упрек. 

Отсъства от сценария и майката на мои близки, излязла на селския път и пропаднала без следа. Добре, че МВР откриха „навреме“ поне тленните й останки. Макар всеки да има право да умре у дома си, а не в горска местност. Да не изреждаме още такива случаи, те нямат край, а и не попадат в светлината на прожекторите, нали така? 

Не се разбра също представен ли е в предлаганата от ИТН пиеска младият мъж с ампутирана ръка, поне с една единствена реплика, изречена примирено в предверието на Бюрото по труда: „То няма работа за хора с две ръце, та за мен ли!“ – нещо като самообвинение, нещо като извинение пред държавата, че е осакатял.   

Липсва и малкият Алек от циганската махала, чинно чакащ за чашка варено жито на панихида в гробищата. Едва в трети клас, а вече различаваше по некролозите буквичките на името си: “А – Л – Е – К“ . Оттогава мина време, по всяка вероятност няма да продължи образованието си в Харвард, но дано се е науил да изписва и чете, без да срича, поне презимето и фамилията си. Тези като Алек и госпожа Маргарита, като изброените и неизброени главни герои по-горе, не фигурират скрити от сценаристите в действието, но със сигурност се появяват в развръзката. Тогава, когато партиите, успели да се изкачат на сцената, забравят за тях, за всички нас, забравят защо са там, отреждайки ни ролята на безлични статисти. И продължават и до ден-днешен да го демонстрират с пренебрежение и с вечната мантра за някакви предстоящи политики и приоритети, които никога не се случват. Ама какви именно, с какви конкретни мерки и в какви срокове ще бъдат постигнати, само те си знаят. Народът е публика, недостоен за комуникация с елита, недостоен за текущо участие в собствените си дела. Партийните лидери не можаха помежду си да се разберат, да се надприказват и надвикат, какво остава да се вслушват в простолюдието.

За народа – старата песен на нов глас. Онази, трябва да я знаете, за любимата бълха на царя, произведена от него в министър, с всички полагащи й се отличия и привилегии (можете да я чуете в изпълнение на Селяпин по музика на Мусоргски). И естествено, с произтичащите от този факт привилегии и с цялата рода на въпросната бълха. 

Досадни асоциации след отложения старт на обещаната промяна. И логична развръзка пред неизвестността и опасността отново да ни налазят някакви височайши любимци и окончателно да превърнат благословената ни земя в царство на бълхите. В царство Бълхария.

Ако един кабинет на малцинството иска да заработи в интерес на мнозинството, би трябвало да е събран измежду цвета на нацията. Но не беше. И следващият проблем, произтичащ от първия, е, че ИТН не можа или не пожела да представи програма за управление, било от самонадеяност и некомпетентност, било от неуважение. А партия без идеи и кадри е обречена да се провали с гръм и трясък. Особено след неопровержимото присъствие на правиелството на Стефан Янев реализирало за рекордно кратко време конкретни стъпки във всички посоки на нетърпимата вече БГ реалност. 

Затова не звънко, а кухо, като „кимвал що звека“, звучат думите за морал и закон от устата на Тошко Йорданов, сякаш моралът и законът започват и завършват с него, докато самият той не успява да се раздели с щутовщината, каквато ни демонстрира от най-високата трибуна на демокрацията.

Вярно, че политик не се става за един ден, на някои им бяха малко и 12 години. Но да започнеш направо от министър, и дори от министър-председател, за това вероятно се иска необикновено дръзновение. Лошото е, че и небикновено търпение от страна на „публиката“. Тя, обаче, няма повече никакво време да изчаква началното обучение на когото и да било. Училището за министри не е колеж за юпита със западни езици. „Зелено е дървото на живота“, т.е. практиката с нейния жив опит, „не сивата теория“, това е подтекстът на крилатата фраза, увековечена на страниците на едно класическо повествование, разбира се трагическо. Подходяща да стои като обеца на ухото на всеки кандидат за висок пост.

След като двете партии на протеста видимо не са успели в преговорите и пазарлъците, както се разбра днес в парламента, същите застанаха непоколебимо на „принципни“ позиции и отказаха да участват по-нататък в клоунадата. БСП остана сама в ролята на Deus ex machina, да докара сценария до що-годе приемлив финал. И наистина, да се срещнат отсрещните брегове на реката не би могло да се случи без Божия намеса. Още повече, че ако на единия е Корнелия Нинова, самият Слави Трифонов винаги щял да е на другия според собственото му високомерно изявление неотдавна. Но както е казано, Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат. 

А на нас като граждани ни предстои да проумеем, че на политическата сцена божественият механизъм не може да се задейства свише като в древногръцка трагедия. Предстои ни да се научим най-сетне да мислим с главите си и гласувайки с трезв разум, с необходимия коефициент на интелигентност, да не отстъпваме повече главната роля, която ни е поверена от Конституцията. Да направляваме сами със своите ръце механизмите на съдбата си. 

Галина Паскалева