ДАЛИ ОБИЧАМ, ИЛИ МРАЗЯ РУСИЯ?

Въпросът сега е обичам или мразя Русия.

Спомням си първата любов. Момичето не е било много за обичане, но го обичах. Името му обичах – без разум, обичах го с очите на необяснимото. И се опарих. Но го обичах.
Обичам това момиче и до днес – още по-безнадеждно, защото не е вече на тоя свят. И изобщо не ме интересува какво ми причини, защото ако не обичам завинаги първата си любов, за какво съм изобщо?

В рода ни имаше един изключителен пияница. Най-умният човек в рода ни беше пияница и използвач. Завлече ме с доста пари, беше груб и несъобразителен, злепоставяше ме. Но го обичах и ми липсва толкова много, че понякога усещам въздуха като част от него. Въздухът се раздвижва като него. И си мисля, че е някъде около мен.
Случвало ми се е да кажа: „Е този човек повече няма да го погледна. Не искам да го срещам, ама никога!“
Но искам – умът иска. И даже когато душата и умът си забраняват да искат, пак искат. Природата избира, ние само се съпротивляваме, но не дълго. Човешкото ни его е голямо, но само си мислим, че избираме – изборът е винаги нещо над нас, нещо повече от личен избор.

Да се върнем на Русия.
Обичам Русия не само заради това, че съм чел „Под игото“, не само че съм рецитирал стихове за Русия, не само че съм учил каквото пишеше в социалистическите учебници за Русия и СССР, не само че съм ходил три-четири пъти там и имам приятели – обичам я защото Русия ми звучи меко, светло, напевно и защото мисля за нея като за безкрай – като за нещо до края на Земята. Обичам я на поетично, синтактично, римно и звуково ниво – извън разума ми е това.

Като кажа Русия, аз не си я представям като деспотия, като крепостни селяни, като Цар Освободител или Пушкин, или Сибир и тайга – представям си я като безкрай, в който се разтапям.
Сигурно е така, защото съм такъв, какъвто съм, а не съм политик, председател на партия, търговец на газ, на оръжие, подмазвач, социолог, политолог и такъв, дето иска да го видят, откъдето трябва и да го назначат, където иска.

Аз съм това, което чувствам.
Пиша го за сведение на онези, които си мислят и внушават, че Путин, Сталин, Червената армия, граф Игнатиев и други игнатиевци без графски титли могат да са Русия – единствената Русия. И по този повод аз трябва да я намразя.
Тук идва и най-главният въпрос – как може да обичам Русия и къде е обичта ми към България.

За любовта си към България никога не съм мислел. Любовта ми към България е без мисъл, защото това съм самият аз, това са клетките ми, нервите ми, духът ми – това съм аз от глава до пети, от шапката до сандалите си. Любовта ми към България са имената, които вписвам в църквата – да бъдат споменати, едните – за упокой, а другите – за здраве.

Почна ли да мисля дали обичам България – край с любовта.
Мога да мисля дали обичам Русия, но България не мисля дали я обичам.

P.S. Ще приложа и кратък списък на държави, които обичам по различни причини:
Испания – заради внуците ми, Лорка и фламенкото
Перу – заради инките и защото като малък ми викаха Инката
Португалия – много ми е интересно името ѝ
Швейцария – заради долините, снеговете и шоколада
Франция – заради лозето на Монмартр и паметника на Далида
Гърция – заради Света гора
Унгария – защото една хубава унгарка щеше да ми стане вуйна
Нова Зеландия – защото по-далече от нея няма

Николай Милчев