Да се върнем на земята, която населяваме. В реалността

Да се върнем на земята, която населяваме. В реалността.

Трима души, лежащи в ковид отделението в Сливен, загинаха от задушаване. Вратата на стаята им е била заключена. А ръководството на болницата обвини мъртвите за инцидента, който ги уби. Даже не изказа съболезнования на близките. А близките научили, че съпрузите и бащите им са мъртви, от телевизията. И казват, че версията за запалена цигара е лъжа. Лъжа. Алиби. Институционално оправдание. Грях.

Тази история не трогна никого. Политиците не я чуха. Още по-малко я отразиха в речите си.

В дните, в които се говори за „бъдещето на България“ и „нуждата от реформи в здравеопазването“, трагедията на три сливенски семейства, мина като паразитен кадър. Толкова лесно се преглътна версията, че са се запалили сами и сами са си виновни. В България жертвите винаги носят вина.

Затова всеки разговор за съпричастност, е излишен. И затова числата с починалите от ковид не впечатляват никого. Ние сме си свикнали да умираме. Запечатани в куфари, заключени в болница, вързани в лудница, пребити в старчески домове.

Някъде сме си оставили сърцата. Имунизирали сме се срещу болката, която не можем да понесем. И сме се замразили.

Например, по-лесно е да се подиграваме на велоалея в северозападно село, отколкото да се разплачем за убита жена, изхвърлена от агент на ДАНС в куфар.
Кои сме ние.

Миролюба Бенатова