ДЕМЕНЦИИ

Чух напоследък, че новият президент на САЩ имал деменция.
Не го познавам, а и какво ли не се чува напоследък наоколо?!
Но аз се възползвам от случая, за да се замисля.
Струва ми се, че нашият живот е един удобен повод (и време) да се замислим.
Да постоим сковани пред огледалото (говоря с метафори, простете) и да помислим върху…всичко.
Последното, с това многоточие, беше все едно написано точно като за женско списание, от опитна жена-журналист, която се опитва да направи писанието си оригинално и изпълнено с неочаквани обрати и блестящи остроумия, но толкова и се спи, защото детето и е с ангина, че уста псуват цяла вселена и оригиналностите и присядат на гърлото.
Така. Светът е място за замисляне.
Някой ще каже – за задействане. Ако не се задействаш, Терзийски, казват те, ще си седиш ей така и ще си мислиш цял живот. Загубена работа!
Когато едни холандски търговци влезли в стаята на Рене Декарт (той пък почти цял живот прекарал в Ниските земи, защото във Франция не давали да мислиш) и го видели (било обед) да лежи в леглото, под батистените чаршафи, те викнали изумени: Но какво правиш!
Клетите търговци – истински символи на човешката предприемчивост, на Златния нидерландски век, на „вечния труд за всеобщо добро”, на протестантския работохолизъм – гледали го както се гледа отровна жаба и не можели да гъкнат: как това франсе ще ми лежи по обед в чаршафите?! Та който не работи не само не бива да яде…той не бива дори да носи дървено сабо…и не бива да души лалета и не бива да не си слага пердета на прозорците и не бива да влиза във вятърна мелница и…въобще не бива да му се дава да прави нито едно от изконните нидерландски неща…щом така нагло не работи! Да работим! – ето това е истината.
Та, какво, викаш, правиш ти? – по-фино го подпитали те, защото решили, че може да е нещо малко в неравностойно положение. А те оттогава си били политкоректни.
И той им казал: Мисля!
Те останали като треснати с искра от лайденска стъкленица!
(лайденските стъкленици произвеждали статична електрика)
Е ти ни утрепа! – казали те с ударение на а-то, защото били от нидерландско-шопски произход.
Не можели, клетите нидерландци, да си представят, че един сериозен човек може да се занимава с мислене. Той може да си мисли за сделки – под завивките, късно нощем, докато си се мята в леглото – но през деня…това е направо скандауно (поздрав за плеймейтките!).
И така. Викат, че президентът на САЩ бил нещо аха аха, бил тръгнал (с ударение на а-то), че деменцията го дъни яко в префронталния кортекс на мозъка…А аз използвам това, за да се замисля. И да си задам серия от въпроси. Ето някои от тях:
1. Какво от това?
2. Не е ли било винаги така? (Рейгън, Буш-старши, Буш-младши (от пресенилна, по-злокачествена деменция), преди тях – Джими Картър, пък дори и Кенеди с неговите кортикостероиди)
3. Какво ни интересува това?
4. Защо ДА ни интересува това?
5. Не ни ли отклоняват с тия глупости (от сорта на американския президент) вниманието от проблемите в собствения ни социален и всякакъв живот.
6. Деменцията лошо нещо ли е?
7. Не е ли редно да му помогнем с нещо? Ами ако не може да се самообслужва?
8. Да изпитваме ли състрадание към него? Защото към роднини и съседи сме свикнали да се правим, че изпитваме състрадание, но чак пък към някакъв президент? На САЩ?
9. Към кого изпитваме и към кого трябва да изпитваме състрадание?
10. Редно ли е да се казва „деменция” (след като буквално се превежда като „оглупяване”) в тоя свят на политическа коректност?
11. Не на последно място (всъщност – абсолютно на последно място, защото е напълно маловажно и вече незначително, с оглед на сегашния свят): Вярно ли е, че има деменция?
12. Какво да правим ние, ако президентът на САЩ има деменция?
13. Какво се прави, когато човек има деменция?
14. Какво ще стане с ядрените такова…хм, за това по-добре да не мислим…
15. Какво ще направят а) китайците б) републиканците в) рептилите г) масоните д) извънземните – по въпроса, че президентът на САЩ има деменция?
16. Защо има деменция?
17. На нас пука ли ни от това?
18. На нас пука ли ни от нещо?
19. Кои сме „ние”?
20. Кои сме, Отде идем, Накъде отиваме? (това е просто в памет на Пол Гоген.
И така. Тези въпроси. И още един билион. Човешкият мозък е бърза машинка. На повечето въпроси отговорите са или липсващи, или смешни.
Но сега нека разкажа една история с деменция. За замисляне.
Имаше, докато работех като лекар в отделение за деменции, една баба. Тя беше пациент, беше румена, сбръчкана и ведра като ноемврийска ябълчица. Хихикаше си по коридорите, щъпуркаше с плъстените си чехли и си ломотеше нещо. Тя не можеше да говори, защото имаше афазия. Тази част от мозъка и, която е можела да създава реч – вече не можеше. Тя, в миналото, била поетеса. Странен е животът! Поетесите понякога онемяват. Само мяташе дяволити погледи. Смееше се лукаво и гальовно, и общо взето, се държеше като дете на две години. Сутрин аз влизах в отделението горд, наперен, млад и превъзбуден от честолюбиви лекарски мечти. Трябваше до обед да стана минимум Фройд или Пастьор и освен това да напиша десет епикризи. А имах и електрошок да правя, о пардон, това е политически некоректно – сеанс от електроконвулсивната терапия да изпълня…та така че минавах като рицар тамплиер – и само белият ми плащ с малки червени петънца от кръв (от това дето се бях порязал на ампула) се вееше зад мен. Но – хоп – бабата-поетеса всеки път ме спираше. Смееше се хитричко и лукаво, но много мило, обезоръжаващо – и ми подаваше ръка: Мъ мъ (мънкаше усилено тя), все едно искаше да ми подаде нещо в ръката – и буташе малката си, спаружена ръчица към мен – а в шепата и – нещото.
И аз поемах ръката и. И в моята длан се оказваше нещото. То беше топло и меко. И дори на пипане – вонящо. Да, още преди носът ми да успееше да реагира, аз вече знаех – тя ми подава лайно. Собствено производство. За нея – защото имаше деменция и желанията и бяха очистени от всякакви излишни задръжки – това беше знак. Символичен жест. Тя ми даваше най-ценното си. Знаете – според Фройд акото е символ на златото (в символиката на несъзнаваното). И тя правеше един сутрешен царски жест на благоворение: за младия пръдльо и надувко доктор Терзийски – златен армаган от старата поетеса! Да си прави изводите!
И така, повярвайте мили приятели, всяка сутрин. В продължение на седмица. Явно бях толкова отнесен и завеян от амбициозните си мисли и от младежката си разбързаност – че тя успяваше да ми пробута номера си (и акото си) в продължение на пет работни дни!
Е – не е ли добър повод за размисъл?!
Та така и с президентът на САЩ. Има нещо общо, има…
Не мислите ли?

Калин Т. за Офнюз

loading...