Денят след утре

Вирусната криза рязко ускори хода на политическото време. Тя компресира процеси, които инак биха се точили дълго; и им вдигна „температурата“, т.е. енергията, с която те протичат. Вирусът ще мине, както с него ще минат и извънредните мерки. Светът обаче, в деня след утре, ще се е променил. Ще е решил, най-сетне, какво да избере между две алтернативи, които са налични, но не и категорично избрани, поне от четвърт век.

Времето за избор е точно днес-утре

Откак има власт, има и два основни начина на нейното конструиране и упражняване, наричани от Аристотел „господарска“ (деспотична) власт и „политическа“ (гражданска) власт. Първата е между неравни. Ясно е, кой управлява завинаги, защото е по-висш; и кой се подчинява завинаги, защото е по-нисш. Това е, огрубено, предлаганата от Платон идеална държава: управляват философи-крале, които са охранявани и обслужвани от администратори и войници, а всички те са обличани, оборудвани и изхранвани от работещото население.

Втората, гражданската власт, е между равни помежду си граждани. Всеки гражданин ту е управляван, ту е управляващ. Тази въртележка във властта предпазва от произвол, но най-силният фактор, предпазващ от произволно и себично упражняване на властта е онзи авторитет, който е по-голям от гражданите, но не е самият той човек: законът. Според Аристотел, най-добре е да не управляват хора, а да управлява законът чрез хора.

Дилемата – човек ли да управлява или законът – отново се появява в началото на модерната епоха. Във Франция, кралят-слънце Луи обявява самия себе си за държавата и оттук – всяко свое решение за закон, задължителен за всички. Оттатък Ламанша решават друго: властта се подрежда според „обичайното право“, т.е. според онези правила на общо-живеене, които хората са изработили помежду си, с помощта на съдии, в продължение на поколенията. В Англия решават, че трябва да управлява конституцията, макар неписана.

По-късно, в началото на 19-ти век започва да се говори за „народи“ и за техния „дух“ и – особено – „воля“. Спорът „човек или закон“ леко се измества. В писанията на Жан-Жак Русо се появява тезата, че народната „воля“ може да бъде изразявана от един отделно взет човек. С неговите действия всички останали налични фрранцузи може да не са съгласни, но с това си несъгласие те не формират „народ“. Еманацията на „народ“ си е в споменатия един французин, носител на „народната воля“.

 

Така се ражда популизмът – идеята, че един отделно взет човек може да има абсолютна власт не, защото е „по природа“ по-висш от останалите, а защото по някакъв магически начин неговата воля е еманация на колективната воля на останалите, дори те да не подозират това. Такава поза, например, днес в България заемат Бойко Борисов и, все повече, Иван Гешев; около нея се върти, в последните дни, и генерал Мутафчийски.

 

Срещу популизма веднага застава германският философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел. След внимателен анализ на последствията от Наполеон в Европа, Хегел стига до извода, че все пак трябва да управляват не хора, а – закони. Тези закони трябва да създават норми, които да бъдат поддържани и налагани от отделна група професионално подготвени за това хора, които той нарича „универсалната класа“ (универсална, защото свързва държавата, която е едно, с хората, които са много), а ние обичайно наричаме „администрация“. Подчинявайки се на зададените от администрацията норми, ние се подчиняваме на волята не на конкретен човек, а – на закона. Сто години след Хегел друг германец, Макс Вебер, доразвива тази теза с принципа, че тази администрация трябва да действа „без-лично“, т.е. да се отнася еднакво към всички, независимо, дали пред гишето е застанал някой пруски граф или баварски обущар.

 

Междувременно, една идея, изскочила от френската революция, „братство“, се трансформира в онова, което днес наричаме „солидарност“. По силата на тази солидарност вече се очаква, че хората ще си помагат един на друг дори тогава, когато не се познават и нямат кръвна връзка. Тази взаимна помощ, „лице в лице“, компенсира студената анонимност на без-личната администрация. Нещо повече. Започва да се говори, че така солидарните помежду си хора могат да получат реална власт да управляват себе си на равнищата, които са „под“ държавата – идея, бързо наречена „самоуправление“. Подобни идеи са развивани, в началото на 20-ти век, най-вече в Англия и Америка.

Срещу това веднага се изправя поредният германски философ, Карл Шмит, активен нацист и ентусиазиран привърженик на практиката, в Хитлерова Германия, на площадите да бъдат горени книги на философи, с които самият Щмит не е съгласен (като например на неговия съименник Карл Маркс). Шмит възстановява идеята на Русо за един отделно взет индивидуален носител на „народната воля“, но в нова опаковка. Според Шмит, законът не може да бъде достатъчен авторитет, та да подрежда ефективно обществените отношения, особено – в извънредна ситуация. В такава ситуация авторитет може да бъде само някой, който налага „суверенитет“. Този някой е онзи, който демонстрира способността, в рамките на дадена политическа общност, да наложи пълното преустановяване на действието на закона и впоследствие да ползва гола, без-законна сила, за да преодолее съответната криза. За Шмит „истинският“ ред е онзи, който е налаган с подобно „суверенно“, лично решение, а не с някакви законови, извън-личностни норми.

За днешните популисти и особено за онези, които се обявяват за „консерватори“, Карл Шмит е онова, което беше Карл Маркс за комунистите. Произволното налагане на волята на един отделно взет мъж (в такива размисли жени не фигурират, никога) се смята за по-легитимно от наличието на закони, имащи равна сила върху всички. На този принцип днес действат Орбан, Качински, Ердоган и Путин например (няма да изброявам азиатските им колеги- „суверенисти“, като например Гурбангули Мяликгулевич Бердимухамедов).

Световната извънредна ситуация покрай пандемията е очевидно благоприятна за следовниците на Карл Шмит. Суспендират се закони, по телевизионните екрани започват да се мержелеят мъже в униформи, които говорят героическо-мъжествени неща и

искат онова, което искат всички мъже с власт: още власт

В България всеки ден четем, как Иван Гешев си е присвоил властта върху още една сфера на обществен живот, действайки отвъд всякакви налични закони. В Русия, Владимир Путин помежду другото подписа нова конституция, според която може да остане на власт до 2036 г. (след като е вече на власт от 1999-та). В Унгария, величието на Виктор Орбан влиза в училищните учебници по линия на „патриотичното възпитание на подрастващите“.

Все повече обикновени граждани харесват това ускорено придвижване към власт, която има познато (мъжко) лице и е над законите. Най-сетне, казват си обикновени хора, виждаме някой, който не мишкува, а поема отговорност. Това е и едната алтернатива, която ни очаква в деня след утре: да живеем в свят, в който единственото право, което имаме, е да се подчиняваме на някой изразител на „народната воля“ (по Русо), „носител на суверенитета“ (по Шмит) или, по-простичко, „господар“ (по Аристотел).

Онова, което знаем отсега е, че този господар ще е мъж. Онова, което не знаем е, какво този мъж ще иска от нас всеки нов ден, според промените в настроението си.

Ако не искаме това бъдеще, очевидно ще искаме връщане към положението, при което управляват не хора, а закони. Тук обаче се натъкваме на една значително усложнена ситуация. Дрейфът към еднолично над-законово управление не започна при пандемията. Той е наличен от доста отдавна и за това положение си има причини. Сред тях е загубата на доверие, от страна на гражданството, в поредица от носещи греди на управлението на закона, както и целенасоченото им обезсилване от страна на властите.

Изгубено е доверието в „политическата класа“. Още в началото на този век стана ясно, че в демократичните страни хора масово влизат в политиката не, за да служат на общото благо, жертвайки нещо свое – а за да правят своя кариера, жертвайки нещо от общото благо. Гражданите престанаха да виждат в политиците свои представители; а политиците, на свой ред, обърнаха гръб на гражданите, затваряйки се в своите си среди. Така управлението се изроди в олигархия: в управление на група могъщи мъже в свой интерес.

На гражданите беше предложено да правят същото: да обърнат гръб на всякаква солидарност, да дадат воля на алчността си и да станат консуматори. Лошият пример, идващ „отгоре“, поквари обществените нрави.

Интелектуалци, учени и експерти, обикновено противостоящи на подобна поквара, бяха междувременно обезвредени. Част бяха поканени в олигархията и загубиха доверието на хората. Останалите бяха лишени от основите на своята независимост. Финансирането на училища и университети се оказа обвързано не с постигането на обичайната в последните 300 години цел – т.е. да се помага на младите хора да развият самостоятелна мисъл и способността за независим и свободен, но отговорен живот. Тази цел бе подменена с изискването училища и университети да подготвят „кадри за индустрията“. От такива като мен се очакваше, както си преподавам Аристотел, Хегел, Вебер и подобни, по силата на някакво чудо накрая да съм произвел счетоводители, оператори на трактор „Беларус“ и „бизнес администратори“, каквото и да е това.

Опитите образованието да тръгне в подобна посока бяха смешни и, естествено, бяха осмяни. Там някъде се появиха и първите популисти, които сочеха с пръсти всякакви „експерти“ („едни с очилца“, както казваше Бойко Борисов) и ги изобличаваха, че не само с нищо не помагат на „обикновените хора“, но и всъщност нищо не знаят. А и да знаят нещо, то е безполезно: „Познаването на тоя Аристотел каква годишна печалба носи?“; „Компютърни програми не се ядат“ и подобни.

Какво междувременно се случи с „универсалната класа“ на Хегел, т.е. с професионално обучената администрация, налагаща правилата еднакво и без-лично върху всички? От универсална, тя деградира в „частна“. Затворилите се в олигархия власт-имащи започнаха да правят онова, което се е правило преди Хегел: да паркират в администрацията свои роднини и протежета като един вид награда за послушание, а не – ангажимент за служене на общия интерес. Администрациите по света светкавично започнаха да деградират, особено в по-примитивните олигархии като българската, например. Населението се обърна и против администраторите.

След кризата от 2008 година хората се обърнаха и срещу банките, разбрали, че зад фасадата на обслужване на общия интерес през цялото време се е криела чисто гола алчност. След краха, държавите измислиха закони, които да помогнат на банкерите и да стоварят сметката за тяхната алчност върху хората. Така населението загуби доверие и в справедливостта на закона.

При загуба на доверие в институциите на модерното време – държавата, политическите партии, учените, експертите и законите – хората тръгнаха да търсят спасение в пред-модерни рецепти. Като например: да дадат цялата власт на някой отделно взет спасител, който да „оправи нещата“ с твърда ръка. Затова светът започна дрейф по посоката на популистки диктатури – нещо, напълно немислимо дори преди 30 години.

Оттук: като че всичко сочи към това, че денят след утре ще ни донесе свят, населен с диктатори. Извънредното положение в света е, обаче, свързано с вирус. Борбата срещу него не е онова, за което всеки диктатор и кандидат-диктатор мечтае: да влезе във война с друга държава, за да мобилизира населението зад себе си, изтребвайки враговете („гадовете“ по Борисов). Войната е срещу зъл микроб. А тя, по може би парадоксален начин, ни дава невиждана (и неподозирана) доскоро възможност да възстановим силата именно на онези фактори и системи, чието отслабване доведе до избуяването на популистите.

Вирусът може да бъде победен само с наука – с усилията на онези „експерти“, на които популизмът така обича да се подиграва. Ако те успеят, ще са доказали необходимостта от наука и учени, от експерти и експертност. Ще могат да възстановят своя авторитет и да искат ресурси от власт-имащите по един нов, категоричен начин. Същевременно, за да могат обществата да бъдат мобилизирани, императивно е възстановяването на чувството за справедливост, т.е. на законността, както и преформулирането на ролята на политиците:

от представители на властта пред гражданите, те отново да станат представители на гражданите във властта

Вирусът може да бъде победен и с онези качества на обществото, които бяха доскоро осмивани и отслабвани. Няма как прилагането на доскоро водещата ценност, индивидуалната алчност, както и на препоръчваното поведение, т.е. индивидуалното консуматорство, да помогне на обществата да се справят. Необходими са съвсем други качества: солидарност и „братство“; взаимна помощ; готовността да жертваш нещо свое за другите. От алчни, нещастни, самотни и уплашени същества, формиращи тълпа в търсенето на господар-спасител, можем да се преформатираме отново в човеци, живеещи солидарно, не за сметка един на друг, нито пък – за сметка на природата или на бъдещето на собствените ни деца.

За пръв път от много време този избор е реално наличен в съществуващата извънредна ситуация. От всички ни зависи, как ще постъпим с тази внезапно отворила се възможност.

Евгений Дайнов

dnevnik.bg

loading...