ДОКАТО ВАЛИ СНЯГ

Още снощи подуших снега, като куче го подуших. Усетих мириса на ранен студ и просветване. Така пристига снегът – с полъх на студ и със светлина.

През нощта, някъде по малките часове, в стаята стана светло. Когато вали сняг, се съмва веднага. Снегът, макар и студен, е пълен с електричество, което изгрява отвсякъде.

Ако сте слушали как зайци хрупат люцерна, сигурно ще си спомните – ушите ви ще си спомнят, че се чува едно тихо хрууп-хруп. Това тихо хрупане е толкова тихо и звънко едновременно, че няма как да се забрави.

Нещо такова прави и снегът – хрупа хлад и красота от най-високите висини на въздуха и после идва на земята като шумолене и стелене.

Много обичам снега – от бял шоколад го обичам повече. Няма начин снегът да не прави всички нас деца. А докато ние – хората, правим снежни човеци, сътворяваме детството си – всяка година пак и пак.

Няма да повярвам – поне днес не, че човекът е направен от кал. Направен е от сняг човекът.

А въглените за очи и морковът за нос са най-голямото доказателство, че и Бог е дете – поне докато вали сняг.

Николай Милчев