Доц. Наталия Киселова: Държавата трябва да каже какво иска от своите университети

Трупането на количествени оценки не показва непременно качество на преподавателите, отбелязва специалистката по конституционно право от Софийския университет

Интервю на Велиана Христова

– След като МОН обяви проектите за нови минимални изисквания за заемане на длъжностите във висшите училища, преподавателите масово се обявиха против и веднага бяха обвинени, че не се качествени като учени, не могат да ги изпълнят и затова се съпротивляват. Така ли е?

– На заседанието на Общото събрание на Софийския университет първото нещо, което беше казано, е, че Университетът подкрепя усилията да се повишат критериите в науката. И бяха изнесени данни, че нашият Университет, без да са въведени още новите критерии, спокойно ги покрива. Проблемът е, че тези критерии се въвеждат с обратна сила. Иска се да бъдат покрити за време, в което не са били въведени. Т.е. да се направи една извънредна атестация на преподавателите в момента и да се види кои преподаватели ги покриват – за хабилитираните 5 години назад, за нехабилитираните три. Когато си заемал длъжността през тези години, са действали други критерии,не си знаел, че ще трябва да покриваш нови, недоволството е заради тази извънредност. Никой не е поставял под съмнение, че изискванията трябва да се повишат занапред , и то за всички. Не може изискванията да важат само за преподавателите в държавните висши училища, но не и в частните. Оценяването на преподавателите за качество трябва е по еднакъв начин, независимо от формата на собственост на висшите училища.

– Вие като юрист как ще коментирате, че с преходна разпоредба на закона за бюджета за тази година е въведен текст, който противоречи на Закона за висшето образование? Според ЗВО изискванията за професор, доцент и пр. се определят самостоятелно от всяко висше училище, а според въпросния текст ги определя Министерският съвет.

– В чл. 57 действащият Закон за висшето образование предвижда, че всяко висше училище въз основа на своята автономия си определя критериите, на които трябва да отговарят преподавателите в него. Нашият Университет например има амбициите за качество и затова критериите при нас не са толкова ниски и са над минималните, които са определени пък въз основа на делегация от Закона за развитието на академичния състав в Правилника за неговото прилагане. Но законът за бюджета е с еднократно действие само за тази година. Поради това такова нещо не е допустимо. Имаше решение на Конституционния съд, че през закона за бюджета на НЗОК преди няколко години бяха променени закони, които са с многократно действие и това не е допустимо. Поради тази причина ние не сме съгласни и в случая с подхода на министъра и с начина, по който се е направило това – между първо и второ четене. Министърът акад. Денков казва, че не е знаел за казуса и е започнал да действа, след като е започнал да изтича срокът за въвеждане на новите критерии, определен с цитираната преходна разпоредба на закона за бюджета.

– Според мен, законът за академичното израстване, въведен през 2011 г., е порочен, защото премахна много по-сериозното сито на ВАК за качество и позволи всеки от вузовете да си „произвежда“ сам колкото иска професори. Не трябва ли първо да се смени този закон, а след това вече да се помисли и как да се въведат нови критерии?

– Едното не пречи на другото. За да се изработи изцяло нов закон, който да уреди въпроса с преподавателите и учените във висшите училища и научните организации, ще са необходими не по-малко от 6 до 12 месеца. Докато в момента идеята на министъра, която прозира в добрия смисъл на думата, е да започне да се завишава качеството на науката във висшите училища и на преподаването. Философията на закона от 2011 г. е, че всяко висше училище само си решава, без да има единни критерии за хора, които заемат една и съща длъжност в различните университети, и това доведе до доста смешни ситуации, има случаи да се става професор, като се мине през процедурата доктор-доцент за две години. В други това отнема доста повече години и изискванията са доста по-високи. В този смисъл има няколко принципни въпроса. Защо например асистент може да бъде само лице на временен договор – първо беше до три години, после стана четири, сега е възможно до пет. И част от университетите какво правят – назначават някого за 9 месеца, за да не му плащат през лятото заплата и осигуровки. При един млад човек това се отразява негативно върху желанието му да отиде да работи във висше училище, няма предвидимост и стабилност за работата му при ограничение до пет години. Вместо това да се промени обаче, се предлага до 20% от преподавателите да бъдат хора от практиката. Добре, какво пречи човек да си бъде на постоянен договор, пък едновременно да бъде и човек от практиката – в нашата специалност Право например, няма пречка за това. Никой не повдига и въпроса как се формират научните журита.

– Другият проблем с новите предложени критерии е, че те са еднакви за различните видове науки – и за точните науки, и за хуманитарните и социалните науки, т.е. за всички с национална тематика, еднакво се искат публикации в световните бази данни за наука. За химикът е нормално да публикува в чужди издания, защото българска химия няма, но има българска история и изследванията върху нея едва ли са еднакво интересни за Scopus и Web of science. Как може да се иска еднакво да публикуват в чужди издания? Ако работите по българското трудово право, това няма да е така желано за Scopus.

– И българското конституционно право не е така желано. Този подход наистина е шокиращ. Точките, както галено ги наричаме, са уеднаквени и ни се предлага една матрица. Разликата е в това как се събират, за да се получи минимално необходимият брой точки по наукометрични показатели. Но как се събират в момента, за съжаление, не е дадена възможност за разумен срок занапред като се отчетат спецификите на научната област и направление. Ако влезем в детайли на предложението на министъра, в природо-математическите науки не се пишат големи трудове, затова няма изисквания за монография, изхвърлена е студията въобще и като нямаш ограничение в какъв обем е статията, студията и монографията, излиза, че с текст от три до пет страници можеш да трупаш количество. И всъщност, грешната философия на тези промени е, че се държи отново на количество, а не на качество, там където няма публикации в двете световни бази данни – WoS и Scopus.

– Наскоро световна научна конференция в Сан Франциско излезе с декларация, че оценяването на учените само с количествени показатели изкривява картината на качеството, понеже публикуването зависи и от политиката на самите научни списания, и от спецификата на тематиките и т.н. Т.е. трябва да се търсят и други критерии, които да покажат качество.

– Един чиновник в началото на ХХ век, без никой да го е познавал или цитирал, написал една кратка статия , след това я преработвал два пъти и получава Нобелова награда. По днешните критерии Айнщайн не става дори за доктор по българската система.

– Няма ли опасност при такава система, която отчита само сегашната длъжност на даден преподавател, ваковските професори и доктори на науките, минали през по-сериозното сито за качество на национално ниво, да загубят при оценяването сега предишните си постижения?

– Предложенията на министъра предвиждат, че ако сега колега на длъжност професор, доцент, асистент не покрива изискванията, му се дава една година, в която да ги покрие. И ако догодина по това време не ги е покрил, това е основание да се прекрати трудовото правоотношение. Т.е. ако хора, които са получили при ВАК своето национално научно звание, в момента не покриват тези нови изисквания за длъжност, ще бъдат освободени. Не знам за колко хора става дума, министърът беше доста категоричен, че в определени университети 70 % не покриват изискванията. Добре, нека тези критерии да действат занапред и да бъдат преоценени.

– Акредитацията на висшето училище обаче зависи от оценката на преподавателите, а изследователите с национална тематика няма как да покрият изискванията за публикации в чужбина, не е ли това всъщност подготовка за закриване на държавни висши училища?

– Закриването няма да стане административно и веднага, а ще стане, след като се установи, че няма достатъчно преподаватели, покриващи критериите.

– В медиите вече излезе информация, че намеренията са да се обединят висшите училища по изкуствата, техническите университети…

– Медицинските обаче се пребориха, за тях спря да се говори. Предполагам, че лобито им е по-силно. Това са два различни разговора. Въпросът колко висши училища да има в България е единият въпрос. Другият е дали всяко висше училище трябва да има всякакви специалности, или да бъде специализирано.

– Министър Денков преди имаше именно такава идея – да се ограничат несвойствените направления и специалности, висшите училища да се специализират в това, в което са силни. Сега обаче става дума за съвсем друго…

– Да, и тъй като не успя да наложи обединението, явно има съпротива срещу закриването на несвойствените специалности, затова преминават към преглед на научните постижения на всички преподаватели в държавните висши училища. Това има общо може би и със Стратегията за развитието на висшето образование до 2030 г., съгласно която трябва да се промени начинът на финансиране на висшите училища. По-голямата част от приходите да идват от наука, от научни постижения, получава се като награда за нещо вече постигнато. Според мен, университетите трябва да се разделят на такива, в които има развитие на научни центрове, както ги наричат – за върхови постижения, и университети, които обучават. И да се прецени дали всички университети трябва да обучават докторанти. Защото обучението на докторанта изисква други възможности, друга среда, друг тип общуване. Това не е класическо обучение с лекции, упражнения и домашни.

– А не трябва ли всъщност всичко да започне от това, което отдавна Европейската комисия ни препоръчва във всичките си доклади – да се увеличи финансирането, особено публичното, за висшето образование и науката. Защото по публично финансиране и на двете области сме последни в Евросъюза. България влага от хазната 0,2% от БВП за наука при средно 2,1 % в ЕС. Еврокомисията неведнъж ни казва, че не бива да разчитаме само на международни проекти отвън, а трябва да има национално финансиране, което да е основата за правенето на проекти. В тригодишните прогнози обаче ръст на финансирането не се предвижда.

– Въпросът с парите винаги изниква, но държавата трябва да си отговори на два въпроса. Първо, тя какво иска от своите университети. Тя иска те да образоват хора в тези и тези специалности. И второ – кои отрасли на икономиката ще развива в бъдеще, за да са необходими специалисти. Ако искаме да развиваме и след 2030 г. ядрената си енергетика, значи трябва да има ядрена физика. Ако обаче искаме възобновяеми енергийни източници, тогава няма да даваш пари на Минно-геоложкия, ами ще даваш за иновации. Оттук идва и отговорът дали само катедрите, факултетите и институтите ще дават заявки за докторанти, или държавата ще казва в кои сфери иска да има изследвания и съответно – по-високо квалифицирани кадри. Ако ще развиваме парфюмерийната промишленост е едно, ако обаче искаме да развиваме производство на лекарства, ще бъде друго. Сега държавата кара на стари спомени – миналата година са направили заявки за три докторантури, давайте пак толкова да им дадем. Разбира се, кандидатите са много по-малко и пада качеството. Да държиш на бройката – колко са докторантите на един хабилитиран преподавател, без да се гледа качеството. В Юридическия факултет при вътрешен одит имахме критика, че малко докторанти защитават. И ние им казахме, че не е задължително всеки, който е записал докторантура, да стане доктор. Те ни изгледаха странно, защото това не е в наш интерес. Но ако всеки става доктор, щом веднъж е записан за обучение, това говори зле за нас и за качеството, значи не е имало сито.

– Стигаме пак до въпроса със заплатите, няма млади кандидати за докторанти, защото перспективата на сегашните заплати в сектора не ги блазни. Много добре, че увеличиха парите на учителите, но стана така, че професорът получава колкото начинаещ учител. Няма такова нещо по света.

– Един прагматичен отговор – учителите са повече от професорите и плюс техните семейства има повече гласоподаватели. Но. В никой случай не трябва да се противопоставят учителите и университетските преподаватели. Ние приветстваме увеличаването на учителските заплати, но казваме, че след като има постигнато някакво ниво на възнаграждение, нека то да бъде запазено. Защото в момента, без дори да говорим за увеличение, има опасност при тези „реформи“ да не получим това, което е било преди една година и договорено с държавата на ниво Съвет на ректорите.

– Това беше от мен, ако искате още нещо да кажете…

– Първо, трябва да има много сериозна дискусия в Комисията по образование и наука в парламента. Не може министърът да ходи и през медиите или само през Съвета на ректорите да обяснява какво иска да каже. Трябва да се отворят по-широко дебатите, ако трябва по сегменти, по направления – за природо-математическите, хуманитарните, социалните науки и пр. И да се открои спецификата. Това може да стане в един по-спокоен разговор през парламента, който в момента е в дефицит.

Интервю на Велиана Христова

https://pogled.info/