Д-р Цветеслава Гълъбова: От депресията до самоубийството има само една крачка

Случаите на депресия се увеличават с наближаването на пролетта. Когато човек е депресивен, той не вижда никакви перспективи и алтернативни решения и мисли, че никога нищо няма да се оправи. Оттук до решението да сложиш край на живота си, защото ти е много тежко, има само една крачка. Когато човек е в депресия, го боли душата. И тази болка е много силна. Тя дори е физическа болка зад гръдната кост, която дори понякога се бърка с инфаркт. Тоест, когато човек си счупи крака го жалят, а когато е в депресия му казват да се стегне и никой не го жали. Това коментира специално за Dir.bg психиатърът и директор на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ д-р Цветеслава Гълъбова по повод шестте самоубийства на тийнейджъри и млади хора през последния месец.

Черната серия започна в средата на декември, когато 15-годишният Иван от София загина на място след скок от висока сграда в района на ТЕЦ-София. В навечерието на Нова година 33-годишната майка на 12-месечно момиченце Калина Петрова изчезна, а дни по-късно бе открита мъртва край хижа Алеко на Витоша. Оказа се, че младата жена се е нагълтала с лекарства. През последната седмица трима млади мъже на възраст 31 и 32 години се самоубиха, като един от тях се заля с бензин и се запали край Асеновата крепост, а във вторник 15-годишният Виктор скочи от третия етаж на русенската Английска гимназия и издъхна в линейката на път за болница.

Дали последните случаи на самоубийства имат общо със заболяването депресия или хората са имали някакви тежки житейски проблеми, които са довели до това необратимо решение, това може да се каже само след детайлно запознаване с всеки един случай. Отнемането на живот чрез самозапалване, скок от високо или прострелване обаче, е маркер, че смъртта е наистина желана. Факт е, че мъжете по-често избират т.нар. „сигурни начини за постигане на смъртен изход“. Жените по-често прибягват до таблетки. Самозапалването е един наистина драматичен акт, който без друга информация да имаме, може да ни говори за една крайна степен на отчаяние. Това отчаяние може да се дължи на фактори от всякакъв характер, но най-често става дума за наистина тежки екзистенциални кризи, при които човекът не вижда никакъв друг изход освен смъртния„, допълни д-р Гълъбова.

Психиатърът обясни, че когато човек има тежки проблеми в битието си – било финансови, лични или здравословни, той може да изпадне в депресия.

Тоест състоянието му да покрива критериите за заболяването депресия – да има трайно подтиснато настроение, снижен апетит, влошен сън, липса на удоволствие от неща, които преди това са му носили удоволствие, нежелание да прави каквото и да е, нежелание да се среща с хора, нежелание да ходи на работа и т.н. И ако не бъдат взети мерки, може да се стигне до мисли за самоубийство и реализирането му. Но всички тези оплаквания трябва да ги е имало в продължителност от поне две седмици, за да можем да кажем, че този човек е депресивен„, каза още д-р Цветеслава Гълъбова.

По думите й, проблемът е, че у нас заболяването депресия не се разпознава като заболяване, а се приема по-скоро като житейска неудача или лиготия.

Околните често казват – „Абе я се стегни“, защото човекът видимо е същият. В смисъл при депресията човек не куца, не му е счупена ръката, не е ослепял т.н няма видимо страдание. И някак нямаме усещане, че депресията е заболяване. Не на последно място идва и срамът да потърси психиатър или психолог„, коментира д-р Гълъбова.

Според нея, със сигурност това, което се случва в обществото и стресът, в който живеем, оказват влияние върху хората с по-лабилна психика. Д-р Гълъбова е категорична, че силната връзка между родител и дете, както и общуването помежду им е много важно, особено, когато децата са в тийнейджърска възраст.

Много е важно в семейството да има силни емоционални връзки. За да може едно дете да расте свободно, да знае, че е много обичано и че може да сподели всичките си проблеми с възрастните и без страх от наказание. Да може свободно да обсъжда. Когато ги има тези силни семейни връзки, ще се хванат много по-рано предвестниците на такова поведение, ще се знае какво се върти в тази детска главица и какво му мъчи душичката на едно такова дете. Тийнейджърството е един много труден период, когато децата се лутат, има криза на авторитетите, криза на Аз-а – кой съм, какъв съм, добър ли съм или не, защо не съм лидер, защо не създавам лесно връзки. Ако детето е израснало в една хармонична семейна среда, не казвам задължително с двама родители, по-важното е дори да не живеят заедно да имат хармонични отношения. В това отношение ние дължим страшно много на децата си. Днес родителите често пропускат важните моменти, на моменти неглижират децата си. Няма го изслушването. В българското семейство цари оглушително мълчание„, коментира психиатърът.

Д-р Гълъбова допълва, че ситуацията се утежнява още повече, когато родителите са разделени и водят война. Проблем е и, че децата растат в една среда, в която общуват повече във виртуалния свят и всичко случващо се там, отколкото да общуват с родителите и връстниците си в реалния свят.

И в детските глави се завъртат всевъзможни неща, които са видели в интернет и които интерпретират по някакъв детски начин, който често не е верен. Но няма кого да попитат и няма кой да ги чуе. И оттук нататък формирането на решение за самоубийство в една детска глава е много по-лесно, отколкото в главата на възрастния, който премисля. В детските глави нещата са черни и бели. Краските ги даваме ние т.е ги учим те да ги виждат. Родителите трябва да учат децата си, че неуспехът не е провал. Така че децата имат нужда от живия контакт с родителите„, обяснява тя.

По думите на д-р Гълъбова, вече има положителна промяна в нагласите и родителите водят децата си на психолог или психиатър, а и самите те по-често търсят такава помощ.

Но ни търсят обичайно, когато вече има някакъв поведенчески проблем. Което се случва най-често в тийнейджърството. Често при нас идват деца, които нямат психическо заболяване, но чиито родителите определено имат проблем в контакта с тях. Те ги водят при нас убедени, че имат някакво заболяване, но в 99 процента от случаите такова няма, а липсва общуването родител-дете. И едва, когато сядат в кабинета, започват да се чуват един друг какво казват„, категорична е психиатърката.

Все пак добре е, че сме в правилната посока и хората не се притесняват толкова да потърсят нашата помощ. Намалява притеснението, че ако го направят, ще ги помислят за луди. По-често жените са тези, които търсят помощ, особено при проблеми в двойката, но има индикации, че и това ще бъде преодоляно в следващите години, заключи директорът на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“.

dir.bg

loading...