Животът след нас

 

Чета една книга за глобалните пророчества на Ванга и си мисля, че колкото и да не вярва човек, четейки написаното, няма как да не го побият тръпки (2088г, нова болест-старее се за няколко секунди). Но прехвърляйки предсказанията в хронологичен ред (2043г. водеща религия в Европа е исляма) няма как да не го обземе и едно друго чувство – на дълбоко съжаление и тъга.

На съжаление и тъга, че няма да доживеем 2130г., когато човечеството ще създаде колонии под водата или 2196г., когато напълно ще се смесят етносите на земята. Че някога в някой съвсем обикновен ден като днешния, в който нищо особено не се случва и апатията е завзела сърцата ни, слънцето ще изгрее отново на небосвода, но не и за нас, не и над нас (2291г. слънцето започва постепенно да угасва).

Че не е далеч деня, в който ще се влюбим за последно в този живот. За последно по тялото ни ще побият тръпки, а сърцето ще пори гърдите ни при срещата на нечии очи. (3010г. комета удря Луната). Ще се влюбим за последно, хора! За последно ще налеем чаша вино, за последната наздравица със стар приятел. А залеза над нас спокойно ще се спуска в обещание да се срещнем някога пак. (2299г. във Франция възниква партизанско движение срещу исляма).

Ще дойде онзи ден, в който напористото и досадно „мамо, мамо, мамо, мамооооо“, ще отекне в сърцата ни за сетен път; за сетен път в очите ни ще се огледат рожбите ни, за да пренесем спомена за тях във вечността.(3005г. война на Марс).

И как ще ни липсва сковаващия декемврийски сняг, и юлската жега, и дългите дни потопени в есенни дъждове. Как ще ни липсва ръката на най-близкия ни, милваща страните ни, повея на вятъра в късните следобедни часове край морето, досадния шум от бормашина в неделя сутрин, кавгите с приятели, и с неприятели, прашните мръсни улици осеяни с дупки, и милата ни родина как ще ни липсва. (2288г. пътуване във времето).

Ще завиждаме. Ще завиждаме на младите за целувките, откраднати вечер под някоя улична лампа; на майката, поемаща за първи път в ръцете си своята рожба; за това някой да разбие сърцето ни; за пакостите с другарите, когато никой не гледаше; ще завиждаме за това парите все да не ни стигат; за остарелите немощни крака на старецът(той ще крачи по тази земя); за своите най-черни и лоши дни ще завиждаме (2273г. човешкият род е една единствена раса). И лошите думи, и черните дупки и големите грешки ще миришат на живот. Тогава, когато живота го няма.

Ах, да имахме само поне миг да ги повторим отново! Каква велика несправедливост има в това, че ще дойде онзи ден, в който завинаги ще затворим очите си, но не за да изчезна света от взора ни, а за да изчезнем ние навеки от него. И не е ли адски глупаво, че няма да знаем как ще живеят децата ни, докъде ще го докара народа ни, ще изхраним ли някога гладните (2371г. Големият глад), има ли живот на Марс, ще станат ли по-добри хората, кой построи пирамидите…

И как да не те е яд на нищо неразбиращите от живота идни поколения с техните летящи коли, плоски шеги, безнравствени постъпки и вбесяваща безотговорност. Как да не те е яд, че ги има, а ти никак не си тук. Че ще спорят за политика, ще се любят под звездите, ще замърсяват, ще крещят и ще се бият, ще изглупяват, ще крещят по този живот и ще го проклинат, ще си прощават, ще се обичат-истински и дълбоко ще се обичат. И ще живеят.

Да, те ще живеят.

(3797г. животът на Земята изчезва, но човечеството може да постави основите на своето оцеляване из други звездни системи)

 

Персефона Коре

 

https://www.facebook.com/hkoemdzhieva