Заблудата, в която живеем или за фалшивата свобода на действащия обществен договор

Властта, по дефиниция, е концентрация на контрол в ръцете на малцина над мнозина. Учат ни, че когато всеки има власт, обществото потъва в хаоса на конфронтациите и стига до пълен разпад. Нека обаче помислим върху заблудата, която ни предлагат под формата на обществена правилност.
Откакто свят светува, човешките същества са изправени пред дилемата на свободата и ефективното управление на масите. Силата на народа винаги се е превръщала в сила на стихията на плебса, в анархия, заради която погива Древният Рим, а Френската революция се удавя в кръв.
Лозунгът „Цялата власт принадлежи на народа“ е политическа демагогия на управляващия елит, който възприема хората така, както ги е виждал Аристотел: „Масите хора са роби по природа и когато биват освободени, се оказва, че те са лишени от интелектуални и морални стимули, необходими за поемане на отговорност за техните действия.“
Американският журналист и политолог от началото на XX век – Уолтър Липман – повтаряйки Аристотел, в своя труд, признат за върха на американската политическа мисъл, казва: „Широките маси не са в състояние нито да разберат социалните проблеми, нито да решават проблемите, стоящи пред обществото. Проблемите на обществото могат да бъдат разбрани и разрешени само от елита му.“
Реалността
Основният инструмент за управление на авторитарните и тоталитарните режими е насилието. Демокрацията, за разлика от авторитарните и тоталитарните режими, използва система на обществен договор, според който всеки е готов да пожертва за собствените си икономически интереси част от свободите си като индивид и гражданин, и доброволно да прехвърли властта в ръцете на „избраните“.
Демократичните общества се появяват през 19-ти век – столетие на развитие на капиталистическата система, когато демокрацията се превръща в необходимост, тъй като без нея е невъзможно да се реализират икономическите задачи – те могат да бъдат изпълнени само в условията на свободно индивидуално предприемачество, т.е. свобода на икономиката, изискваща признаване на индивидуалните права на гражданите.
В условията на пазарната икономика всичко се купува и продава, включително и самата демокрация, така че кандидатът за власт се пуска на търг, а купувачът е този, който дава най-много. На изборите избирателят „купува“ подходящия според него кандидат, с надеждата, че „избраният“ ще изпълни предизборните си обещания. Но в практиката на политическия живот, предизборните обещания никога не се спазват, тъй като истинският купувач не са масите от избиратели, а онези сили, които притежават икономиката на страната. На политическия търг кандидатът се купува не от избирателите, а от тези, които предложат най-високата цена. Естествено, че кандидатът, получил власт от ръцете на икономическия елит, следва волята на тези, които са го купили. Това, всъщност, е истинската демокрация на свободния пазар.
За да бъда разбран този механизъм по-ясно, ще дам пример от личните ми наблюдения в българския парламент. Когато се занимавах със защита на човешките права и организацията ни следеше законодателните промени, често ми се налагаше да присъствам на заседания и гласувания на комисиите в Народното събрание. В един от тези случаи се разглеждаха промените в конкретен български кодекс. Отидох на заседанието, подготвена с предложение, касаещо член от Кодекса, така щото да не се нарушават правата на потребителите. На заседанието разбрах, че Кодексът ще се разглежда в няколко поредни сесии, тъй като е много дълъг. Срещу представителите на гражданските организации, на отсрещната страна на заседателната маса, се бяха разположили представители на компаниите, внесли предложенията за промени. Когато попитах седящия до мен депутат знае ли кога ще се стигне до гласуване на следващите точки, той каза, че няма представа. Тогава му зададох въпроса какво мисли за конкретния член, с който нашата организация не беше съгласна и настояваше да отпадне. Той ми отговори съвсем кратичко и искрено: „Ама, госпожо Делирадева, нали не мислите, че някой ги чете тези предложения за промени в законите? Те от бранша са си предложили, ние нямаме какво да ги четем“. След което вдигна ръка и гласува за поредната промяна в Кодекса.
Той направи, това, което се изисква от него от страна на едно лоби, а не това, което моралът и функцията му на народен представител налагат да направи. Разбира се, заблудата, че нещо зависи от гражданите извън парламента, трябваше да се поддържа. Затова без проблем ни допускаха до тези заседания. За да бъдат ефективни механизмите за въплъщаване в живота на решенията, приети от политическата и икономическата номенклатура, илюзията за участието на масите в провеждането на демократични избори и в самите решения трябва да бъде достатъчно убедителна.
Уилям Пен* – лидер на общността на квакерите от XVIII век, който създаде щата Пенсилвания, носещ неговото име, казва: „Дайте възможност на хората да мислят, че управляват, и тогава те ще бъдат управляеми.“
След изборите избирателите могат само да наблюдават какво се случва, но те вече не могат да променят нищо.
На теория, демокрацията предполага равнопоставено политическо представителство на различни групи от населението в управлението на обществото и постоянно преминаване на властта от ръцете на една група към друга. На практика обаче, властта се концентрира в процеса на битката за привилегии, която се води вътре в елитния кръг и постоянно се обновява от най-агресивните представители на низшата класа.
Някога разбойническите банди са събирали временната си плячка и не са се интересували нито от собственото си бъдеще, нито от бъдещето на ограбените. Но, изграждайки крепостите си и създавайки постоянна база за властване над местното население, те преминават към система на постоянен грабеж, изискваща по-дългосрочна политика, която вече се въплъщава във формата на данъци, налози и задължения. И накрая, когато някоя от гангстерските банди, унищожавайки или подчинявайки останалите, създаде държава, грабежът приема законодателни форми, получава морално оправдание и бива дори осветен от църквата, която на свой ред получава своя дял от властта и печалбите, т.е. „църковен десятък“. Формите на грабеж се променят, но основата на държавната власт, като насилие на малка, но най-активна група от обществото, над по-голямата му част, остава непроменена.
Недоверието към властта най-точно е формулирано от Томас Джеферсън**, който написа Декларацията за независимост: „Държавата не е нещо абстрактно, това са конкретни хора, обикновени хора, а не хора с високи чела, на които болшинството граждани са поверили правото да управляват страната. Ако говорим за властта, нека не говорим и за вярата в нея. Необходимо е да се обвърже властта във веригата на Конституцията, така че тя да не носи твърде големи вреди.“
А един от бащите-основатели – Джеймс Мадисън*** – разбира опасността, която това буйно стадо представлява за формиращия се по онова време икономически елит: „Основната отговорност на правителството е да защитава богатото малцинство от мнозинството, и тъй като онези, които ще печелят прехраната си с труда си, тайно ще се надяват на равномерното разпределение на благата, необходима е политическа и икономическа сила, която ще гарантира запазването на статуквото, ще гарантира, че богатството никога не ще премине в ръцете на онези, които мечтаят за равно разпределение на благата.“
Мадисън е човек от епохата, която вярва в мъдрия господар и в просветения, зает с благополучието на народа елит, който управлява страната за общото благо. Но, наблюдавайки трансформацията на елита в свободната икономика, в края на живота си Мадисън вече споделя различно мнение за богатото малцинство: „Те, безнаказано нарушавайки законите, ограбват населението, пускат ръце в публичните средства и държат правителството в постоянен страх, заплашвайки го с преврат и промяна на цялото ръководство, в случай на неподчинение на техните интереси.“
Дилемата, очертана от Мадисън, е следната: от една страна, обществото, в процеса на своето усложняване, не може да оцелее без централизираната власт на държавата, а от друга – държавата е принудена да се подчинява на силите, които създават икономическата база и използват държавните, публичните средства и лостове на властта за собствени цели.
„Общество, което управлява само по себе си“ би могло да съществува по времето на Токвил****, тъй като в неговата икономическа структура всичко е просто и ясно: да се произвежда и да се продава. Но с развитието на индустрията, както земеделските производители, така и малките индивидуални предприемачи, които Токвил нарича „тълпа диктатори“, също трябва да се подчинят на диктатурата на онези, които са успели да завземат средствата за производство.
Корпорациите се превръщат в „държавни собственици на живота“ и, макар че сферата на дейност на индивидуалното предприемачество винаги се запазва, тя полека се премества в далечната периферия на икономическия живот, в която човек може да си изкарва прехраната, но само корпорациите имат достъп до най-печелившите икономически форми. Независимо от това, илюзията за властта на мнозинството в икономическия и политическия живот се запазва, и тя, тази илюзия, е внимателно подкрепена от онези, в чиито ръце е концентрирана реалната власт над обществото.
Интересен факт е, че изследвания, онагледяващи механизма как богатите стават по-богати и защо притежават властта, и защо бедните остават бедни и нямат власт, не съществуват. Или поне аз не съм чувала за такива.
Независимо от това, богатството се разпределя много по-широко от преди. Все по-голям брой хора се изкачват нагоре, което създава изглед на справедливо разпределение на доходите, но и укрепва системата в подкрепа на съществуващото статукво. Но високият икономически статус на голяма част от населението изобщо не предполага, че тези хора по някакъв начин въздействат върху държавната политика.
Съвсем малък процент от хората имат реална сила, и те са свързани помежду си в сложна мрежа от икономически, политически, културни и семейни интереси. Това са онези, които имат значително влияние в държавния апарат, промишлеността, търговията, финансите, военнопромишлената индустрия, медиите, медицината и образованието.
Лицата без лица
Достатъчно е да погледнем лицата на днешните лидери в нашата, европейската и световната политика. Това, което ни поразява веднага в лицата им, е обикновеността. Така могат да изглеждат собствениците на автокъщи, сервитьорките, обслужващия персонал на бензиностанциите. Според общоприетото мнение обаче, богатите са най-талантливите и енергични представители на обществото, чиято изобретателност, интелектуални способности и обща култура са значително по-високи от средните.
Само и единствено икономическата сила, концентрирана в ръцете на малка група от висши номенклатурчици, позволява да се извършва планова икономика, да се упражнява не само пълен контрол върху икономиката, но и върху целия живот на обществото.
В началото на XX век, собствениците на големи корпорации наричат себе си „капитани на индустрията“, вярвайки, че ако те са начело на кораба, то само те ще виждат пристанището. През 1929 г. крахът на икономиката показа, че корабът се движи по инерция и че никой не го управлява. Днешният бизнес елит също смята себе си за кормило на икономиката, а корабът, както и през 1929 г., си върви пак по инерция.
Какви тогава са критериите за оценка на качествата на капитаните на кораба? Способността да побеждават конкуренцията? Съдейки по докладите в различни бизнес издания, дори когато корпорацията, поради липса на талант на ръководителя ù, е на ръба на фалита, заплащането му въпреки всичко нараства. Защо?
Размерът на възнаграждението на мениджърите не е свързан нито с успеха им в борбата с конкурентите, нито с производителността и ефективността на тяхната работа, както е при обикновените работници. Той е потвърждение на тяхната победа в борбата за власт, влиянието в самата корпорация и способността да използват връзките си в рамките на държавния апарат. Именно за този вид дейност мениджърът получава 400-500 пъти повече от средния редови служител, който всъщност произвежда реалния продукт.
Качествата, характерни за най-успешните представители на икономическата и политическата номенклатура, са не толкова способността за правене на бизнес, колкото умението да се води сложна интрига, да се преминава от една група, която губи властта, към друга, по-перспективна, умението да се шантажират партньорите и личните свързаности вътре в системата. Това са онези фундаментални качества на хората във властта, за които някога говореше Макиавели.
Приема се, че доходите на мениджърите на големите корпорации, измерващи се в десетки и стотици милиони, са оправдани от факта, че техният принос за развитието на икономиката е стотици пъти по-голям от приноса на средния служител. Мениджърът на корпорацията може да вземе едно-единствено решение, което може да доведе до милиарди евро или долари приходи, но с това нищо няма да бъде създадено – милиардите често са резултат от спекулации и сложни многоетапни транзакции. Но самата позиция на властта е, че количеството сделки за стотици милиони или десетки милиарди прави всяко тяхно решение съдбоносно.
Рецептата
Корпорациите не принадлежат на някакви отделни физически лица – властта, влиянието върху процеса на вземане на решения се разпределят между собствениците, мениджърите, съветите на директорите, акционерите и в малка степен между служителите. При тези условия, властта се превръща в анонимна.
На пръв поглед изглежда, че идеята за властта на народа в тази система е на практика реализирана. Решенията се вземат не от отделни личности, а от самата система, живееща според собствените си закони, които диктува на обществото. Всички се превръщат в работници, обслужващи нуждите на растежа на една анонимна икономическа машина. Властта не принадлежи нито на народа, нито на тези, които се смятат за политически и икономически елит. Самите термини – елит, хора, власт – губят предишното си съдържание.
Както провидя още през 1923 г. писателят Олдъс Хъксли*****, относно перспективите за развитие на обществото в контекста на икономическата демокрация: „Постепенно хората ще се превърнат в стадо, стадо работещи и консумиращи животни. Сред тях ще бъдат отгледани пастири, които ще разбират реалността не повече и от самото стадо, и по този начин ще бъде създаден вечният двигател на непоклатимото общество.“
Гражданският активизъм, който се проявява вече в целия свят, е плод на бавното осъзнаване на масите, че системата е болна от несправедливост, че сме лишени от достъп до благата, именно поради факта, че сме лишени от достъп до решенията. Но този активизъм, в рамките на съществуващата система, избликва под формата на протести или отчаяни благотворителни акции. Никой протест не решава въпроса генерално, тъй като се провежда вследствие на една или друга несправедливост, често касаеща конкретна гилдия или отделен проблем.
Ако обществото ни е болно от излечима болест обаче, не е ли редно да потърсим лекарството?
Рецептата е проста и следва от всичко обяснено дотук, но изисква единно усилие – въплъщаване или по-точно пренасяне на гражданския активизъм в политическия процес. По този начин се елиминира всяко политическо действие, продиктувано от икономическите „лидери“. Друго лекарство срещу заблудата, в която се лутаме, не съществува.
ЛИДИЯ ДЕЛИРАДЕВА
Снимка на Лидия Делирадева.