Заучената безпомощност на българската интелигенция

Преди всичко искам да кажа, че не смятам себе си за интелектуалец – подобно определение предизвиква у мен гадене, подобно на Сартр! По-скоро си мисля, че съм дете на думите, по Айрис Мърдок – но на думите, които трябва да разтърсват! А не на апологетичните безсмислици, които всъщност носят отвращение от думите!

За съжаление, ако изключим Франция, днес в Европа почти няма „деца на думите“ – т.нар. „интелектуалци“ отдавна са се превърнали само в обслужващ идеологически персонал /ляв или десен/, било на властващи, било на опозиция. Коментатори или „анализатори“ на събитията, които се случват пред очите ни, но ограничаващи ги само до фактите. Или най-много до съответната идеологическа конструкция, която се въобразява като единствено правилно обясняваща картината на света. Рационалното черно-бяло разцепване на действителността дотолкова е сковало мисленето в т.нар. „западна цивилизация“, че всяко „дете на думите“ се чувства като вълк, по Херман Хесе – вълк, виещ от отчаяние, заради обезмислянето на думите, тоест отказът да се мисли върху смисъла, дори неговото изпразване от Човешкото!…

Сигурно е, даже е очевидно, че т. нар. „българска интелигенция“ днес няма как да не бъде вкарана в коловоза на безсмисленото говорене, в който се тътри и т.нар. „европейска интелигенция“ /без блестящите френски изключения/. Още повече, че за българските „интелектуалци“ подобно подражание е историческо-психологическа закономерност – те надменно ще благославят Германския райх, после ще славословят Съветската система, а сега ще обожествяват НАТО и Европейския съюз. Днес изключенията са само в опозицията ляво – дясно, която по никакъв начин не може да провиди две прости неща: първо, че България не е и не може по никакъв начин да бъде част от западната цивилизация, тъй като нейната православна цивилизационна матрица е нещо съвършено различно, и, второ, че дехристиянизираната западна цивилизация бавно, но сигурно върви към своята гибел по начина, по който девитаминизирания човек заболява терминално, както предупреждаваше още в средата на ХХ в. Жорж Бернанос – едно от големите „деца на думите“!

С други думи – българският „интелектуалец“ /с редки изключения/ може да оцелява единствено, ако обслужва идеологически властта, подобно на българския „политик“, който си мисли, че ще оцелява винаги, ако обслужва поредния външен „гарант“ за държавата – Берлин, Москва, Вашингтон или Брюксел! За тази взаимна компания, справедливо наречена от Тодор Панов още през 1914 г. „образованата пасмина“, фундаменталните проблеми на българския народ, свързани с неговата национална идентичност и цивилизационна субектност, винаги са си оставали, остават си и ще си остават затворена врата! Защото тъкмо целта за личното и семейно-родовото оцеляване ще възпроизвежда безсмисленото говорене, идеологическите капаци и апологетиката на думите, които нищо няма да казват за скритата зад тях действителност! Изглежда това въобще не притеснява българската интелигенция, защото нейната заучена безпомощност да се крие зад идеологическата догматика, всъщност винаги е осигурявала нейното съществуване! А това се е оказвало достатъчно, тъй като нейният извечен провинциализъм винаги е правил невъзможен полетът на въображението и мисленето над ограничените хоризонти на ежедневието!…

Искам да кажа, че днес европейската цивилизация, с всички условности на подобно определение, претърпява мащабна екзистенциална криза, намира се в тежък екзистенциален вакуум, които нямат нищо общо с политическите структури на Европейския съюз! В такава ситуация са нужни повече „деца на думите“ в самата България, които да осмислят картината и да предложат решения за самата държава – иначе ще бъде късно!…

Това е положението, уважаеми дами и господа, драги ми другарки и другари!

П.П. Извън моя обичаен песимизъм обаче, към момента не виждам признаци това да започне да се случва в България!

Проф. Людмил Георгиев

http://pogled.info