Защо Борисов беше с вкисната физиономия в нощта на изборите

Стара, а вече и адски досадна традиция е след местни избори всички да се обявяват за победители. Май в рамките на нашия живот никога няма да преживеем просветляващото усещане някой да се признае за наритан и разгромен. В свят, в който всички са победители, е трудно, а и практически безполезно да коментираме изявления след вота, тупания в гърдите, нарцистични изхвърляния и всички останали форми на лудост. Може би с едно-единствено в изключение. В нощта след първия тур Бойко Борисов обяви победата си за „безапелационна“. Щеше да е убедително изявление, ако не беше станало ясно, че партията за първи път отива на балотаж в трите най-големи града на страната – София, Пловдив и Варна. Това си е голям шлем отвсякъде, но премиерът остана сляп за него. В нощта на втория тур Борисов не се отметна от думите си. Но притиснат от журналистическо любопитство за това как ще коментира загубените градове от ГЕРБ, той каза, че толкова е побеждавал, че вече му е „доскучало“. Тоест загубите са някакво разнообразие в сивия му политически живот на победител. Точно тук, убеден съм, премиерът послъга публиката. Точно както се опитваше да ни убеждава преди изборите, че няма да участва в кампанията, а след това се качи на джипа и не слезе от него, за да раздава пари, подаяния и да се занимава с всякакви други дейности на ръба на морала и закона. Едва ли е искал чак толкова голямо разнообразие. Сигурен съм, че Борисов е бил влюбен в отровносинята карта на България, която Цветан Цветанов размахваше тържествуващо през 2015 г. като символ на върховната политическа доминация на ГЕРБ в местната власт. Това е лошото в покоряването на безспорните върхове. След тях пътят е единствено надолу. Точно заради това смятам, че премиерът най-много е искал да му е скучно, а фактът, че му е станало интересно, е лошо знамение за него и за партията, която представлява.

Но стига толкова с общите приказки. Дайте да видим фактите. ГЕРБ са безспорният победител на тези избори. Те имат най-много гласове, най-много областни градове, най-много общински съветници в цялата страна. В такава ситуация обаче обикновено истинските победители отварят шампанско, скачат от радост и се забавляват както никога преди в живота си. Сега си върнете спомените от пресконференциите на ГЕРБ в нощите на първия и втория тур – едни навъсени, намръщени лица. Всички мастити костюмари там гледат като хора с хранително разстройство, които отчаяно се опитват да го прикрият. Защо? Нали победата им е безапелационна? Нали няма нищо, от което да се безпокоят? Нали са първа политическа сила?

За да открием отговорите на тези мистериозни въпроси, обаче ще трябва да се върнем съвсем малко назад във времето. Бих повярвал на премиера, че му е доскучало да бие, ако точно неговата партия ни в клин, ни в ръкав реши да намалява партийните субсидии до 1 лев за глас. И то в средата на годината, точно преди местните избори. Всичко това, съчетано с красивото удоволствие на безграничните корпоративни дарения. Целта беше една-единствена – БСП, точно БСП, да бъде поставена на колене преди изборите, финансово унищожена, организационно разнищена, политически омаломощена и така местните избори да бъдат служебна победа за партията на властта. Видяхме и образа на този натиск – нямаше малко магазинче из София, а и из страната, което да не се беше окичило с плакати на ГЕРБ. Даже по едно време се зачудих – как при такава бизнес любов към Фандъкова тя едвам взе изборите в София, и то на балотаж, и то с едва четири процента разлика? Очевидно нещо в показната любов и реалните чувства сериозно се разминава. Но темата беше друга – властта направи всичко възможно да занули БСП предварително, да натика опозицията в миша дупка и буквално да повтори картата на Цветанов. Само така можем да си обясним всички командно-административни и политически действия. Повтарянето на картата щеше да отърве Бойко Борисов от най-големия му политически призрак и от вечния въпрос, който го следва като проклятие: „Как ще се оправите без Цветанов?“.
На този фон в нощта на втория тур се случи чудо – БСП проби в цели четири областни града. Знам, че не звучи особено впечатляващо, но когато тръгваш от нулева база, такъв резултат е равен на политическа експлозия. Беше направен и знаков пробив в Созопол, където кандидатът на БСП успя да обедини всички срещу ГЕРБ. Какво да говорим за падналото още на първи тур Банско и за мощния пробив на левицата в столичните райони „Младост“ и „Изгрев“? Можем да изброим и други градове, но ето ви факт, който не може да бъде отречен – БСП се завърна на картата на местната власт. Тя разруши онова монолитно отровносиньо, с което толкова много се гордееше Цветанов. И заради това левицата, макар и останала втора политическа сила, има много повече за какво да се радва на постиженията си. Те не дойдоха лесно, но точно заради това за заслужени. Не се дължат на някаква вълна или обществено опиянение, а са плод на продължителен труд, последователно подмладяване, много упоритост и железни нерви. След европейските избори БСП научи един много важен урок – отстраняването на ГЕРБ от власт няма да се случи като холивудски финал, няма да стане отведнъж, а точно обратното – ще се случи стъпка по стъпка, паднала крепост след паднала крепост. Всички инстинкти на Бойко Борисов днес пищят, че противникът е осъзнал най-големия урок, и на това отдавам вкиснатата му физиономия.

Нещо повече – обединенията анти-ГЕРБ се случиха навсякъде из страната. Така ГЕРБ се провалиха във Видин, Плевен, Добрич. Формацията на Борисов навремето възникна като опозиция на статуквото, а после властта, корупционните схеми и милванията на три папи по главата я превърнаха в основна тухла на системата. И там, където се е натрупал гняв срещу статуквото, където хората повече не могат да понасят това, което се случва край тях, те започват да не могат да понасят и ГЕРБ. Защото ГЕРБ – това е статуквото. ГЕРБ – това е системата. ГЕРБ – това са онези, които тънат в луксозни апартаменти. Както винаги в това върховно осъзнаване провинцията е по-напред от София. София за пореден път се доказа като интелектуалната провинция на България, защото тук партийната номенклатура на ГЕРБ до последно палеше свещи за ниска активност, а ниският коефициент на интелигентност на една част от избирателите на „Демократична България“ допълнително влоши неща и забърка четвъртия пореден бъркоч, пардон, мандат на Фандъкова. Всъщност дори и резултатът в София не стана повод за отваряне на шампанско. Всеки може да си мисли каквото иска за Мая Манолова, но благодарение на нея за първи път видяхме бюрократичните търтеи на Фандъкова наистина притеснени, че краят на хубавите службици идва. Беше прекрасно в продължение на един месец да ги гледаме с издължени физиономии и тревожни погледи как се чудят дали светлото бъдеще не приключва за тях. Беше вдъхновително и как новите кандидати за партийната софра в Общинския съвет от ГЕРБ се опитват да се надминат едни други по поклони пред пчелата майка и пред пчелата баща в Министерския съвет. Манолова пъхна горяща факла в кошера на осите и си струваше някой да обезпокои това корупционно безвремие.

Опасявам се обаче, че точно в София ГЕРБ направи друга стратегическа грешка, която не беше в състояние да изчисли. Никой не очакваше и Корнелия Нинова, а и Мая Манолова да се обявят в подкрепа на кандидат-кметовете на „Демократична България“ там, където те отиват на балотаж. И това се случи, защото те познават медийния, а не реалния образ на БСП. БСП през годините многократно е доказвала, че е единствената формация, която може да постави на заден план своите вътрешнопартийни интереси в името на по-голяма цел. И там, където БСП подкрепи ДеБъ – техните кандидати станаха кметове. Аз съм наясно с истинската природа на това формирование – буквално половината ще се продадат на ГЕРБ, и то с похотливо желание. Но ако другата половина поне останат верни на своите закани и природа, то с идеята за София като бастион на ГЕРБ вече окончателно е приключило. Там, където Найо Тицин, верен на своята автентична природа, реши да привижда дясно коварство (еех, ама как врътнахме БСП, а пък не гласувахме за Мая), всъщност има доста голяма доза правилна лява тактика. И това найотициновците тепърва ще го разбират. Но всичко това в комбинация ясно ни показва защо в нощта на втория тур победителите не отваряха шампанско и не се поздравяваха гръмогласно. Може би някъде в дъното на душите си и на бреговете на остатъците си от съвест те са разбрали, че това е последният път, в който могат да демонстрират единство и да се хвалят, че от победи им доскучава. Ето как се оказахме в ситуация тези, които са победили, да не могат да усетят вкуса на победа, а тези, които останаха втори, да имат правото да тържествуват. Парадоксално е, нали? В държавата на Бойко Борисов всичко е такова.

автор
Александър Симов

https://retro.bg/