ЗАЩО, Г-Н МИНИСТЪР?

Редно е да се пише и произнася „защо, г-н министре?“, но за днешната псевдоинтелигенция българският правопис и правоговор са последна грижа.

Преминавам към същината.

Още след интервюто на Цънцарова с Велислав Минеков в неделя, ми се щеше да напиша кратък коментар на казаното от министъра на културата, но то бе обсъждано от толкова много хора и гледни точки, че ми стори ненужно да добавям и моето мнение.

Не преставах обаче да мисля за казаното от Минеков и моят вътрешен спор с него продължаваше. Струва ми се, че въпреки широкия отклик на неговите думи, най-важното по тях не бе казано. Цялата „дискусия“ бе на махленско и личностно равнище.

Ще започна с нападките над работата на Минеков като министър и „заключенията“, че бил по-некадърен и от Наско. Наско нищо не правел – това му е преимуществото – а Минеков пречел. Хора, съвсем ли обезумяхте? Как изобщо може да ви хрумне подобно сравнение? Наско е наркоманче-идиот, без нито един работен ден преди да го цанят “ културен министър“, уж начинаещ актьор, а всъщност шлаещ се безпризорник. Няма понятие от
културните институти, не познава представителите на интелигенцията и е напълно непознат за тях. Карикатура, която не знае къде да си дене ръцете. Прочу се единствено с „напушеното видео“. Назначаването му бе чудовищна гавра на Козяк с нашата държава. По същия начин могат да хванат един бродяга льохман от улицата и да го пльоснат за шеф на АЕЦ. Постарах се намеря паралел на Насковото назначение в други страни – европейски, азиатски, африкански – но подобен резил няма никъде. Така че моля ви – не стигайте до шизофрения в злобата си към Минеков – обиждате сами себе си с подобни нелепости . Не защитавам Минеков, но никой не може да отрече, че е потомствен интелигент и ерудиран светски човек – за творчеството му на скулптор не говоря, защото не го познавам, а и от един министър на културата не се иска да е гениален творец – той трябва има общ поглед върху културните процеси в държавата и в света и да бъде добър администратор.

Истината е, че нито Минеков, нито който и да било на негово място, би могъл да разгърне някаква широка оздравителна за българската култура дейност в рамките на двата служебни мандата. Нашите културни институти са разнебитени, пълни до покрива с нищожни, грабливи политически креатури, а самото министерство е Авгиев обор от снобски екскременти, който само пълноводна река, пусната от някой Херкулес, би могла да прочисти. Очевидно Минеков не е такъв Херкулес.

От интервюто обаче пролича, че той има желание да прочисти поне замърсената от натрапчиво партийно присъствие среда в една от най-утвърдените национални културни „крепости“ ( ако още съществуват такива ) – Народният театър. И аз мисля, че има пълното основание да го стори. Народният театър, в който националният дух е бил издиган от колосалните фигури на Пенчо Славейков, Яворов и Лилиев – негови атланти – не бива да бъде оскверняван от разни депесарски, гербаджийски и прочие назначения – само за да бъде дадена на политическите еднодневки престижна социална позиция и културна фасада. Нека такива плесенни налепи дирят хляб и социален статус при партийните си ментори и зависимите от тях фирми. Народният театър не трябва да бъде свеждан до карикатура на Народното събрание, което от своя страна е карикатура на народно представителство. Институцията, носеща името на Иван Вазов, не бива да се превръща в тепих за политически борби от най-долен тип, нито в старопиталище за пенсионирани партийни отпадъци. И аз съм абсолютно против проникването на ДПС – под каквато и да е форма – в този национален културен храм – въпреки истеричните крясъци на депесарските активисти в мисирските телевизии. Достъпът на Ахмед Доган до тая светиня трябва да се пресече – той открадна достатъчно.

И после защо щатът на театъра трябва да се раздува с никому ненужни чиновници, известни само с партийния си билет и антибългарски слугинаж? Ролята на „пиара“, така акцентирана и преувеличена във всички български учреждения ( някога си поминувахме чудесно и без „пиар“ ), може да бъде опасна, ако попадне в неособено чисти ръце. Каква е кариерата на чиновничката В. Кръстева, коя е нейната ракета-носител и защо „щом не крие пристрастията си“, културното общество, разграничаващо се от соросоиди, гербаджии и депесари, е длъжно да я търпи в Народния театър?

Минеков все пак се изказа пределно толерантно и за нея, и за директора Васил Василев, като в своето джентълменство дори преувеличи заслугите на последния. Не ми е известно пословично мижавият Плевенски театър да се е домогвал до някакъв небивал разцвет при управлението на В. Василев – това са незаслужени комплименти. Известно ми е, че Василев бе избран и назначен по времето на черната дупка Наско и то в конкурс срещу най-големия български режисьор в момента – Бойко Богданов. Не зная с какъв творчески актив Василев „се е наложил“ над невероятно талантливия, интелигентен и енергичен Богданов, но съдейки отдалеч по това, което днес става в Народния театър, ми се струва, че е бил предпочетен заради своята „сговорчивост“ и склонност към политически и сороски компромиси и назначения – истински букет от нищоправци и тунеядци се загнезди за кулисите. То не бяха „пиари“, то не бяха „главни“ и „подглавни драматурзи“, то не бяха „писатели“. Василев бил увеличил заплатите на актьорите, те му дължали „достойното си заплащане“. Отлично – но аз много пъти съм писала, че свободната мисъл, а не голямата заплата, създава творческата личност и колектив. Увеличи ли се творческият потенциал на театъра по времето на Василев, сплоти ли се трупата, духът й стана ли по-висок с по-високите заплати, завоеванията й станаха ли по-ярки? Ако само парите правеха културата, Бойко и Кристалина Георгиева щяха да са културният каймак на света!

В интервюто Минеков категорично подкрепи позицията на Александър Морфов. Не коментирам „гениалността“ на Морфов, постановките му, които навремето съм гледала, не ми харесваха. Спомням си една негова „Сън в лятна нощ“, опразнена от смисъл, с премахната финална сцена – в нея Морфов поправяше Шекспир, тая арогантност е прощъпулник на мнозина съвременни режисьори. Вместо многоцветният блясък на разкошната шекспирова творба, на сцената се предеше някаква сива прежда. Вместо пиршество – соево кюфте за вегани. И понеже Лафазанов участваше в спектакъла, аз написах в рецензията си, че постановката ми остави само оглушителния спомен за ла фазанско и кокоше кудкудякане. Но оставям тия впечатления настрана. От поне двайсет години – времето на моята емиграция и несретно завръщане в Родината – не съм гледала нищо под режисурата на Морфов. Режисурата е занаят на опита, на израстването, на съзряването – така че за изминалото време Морфов може и да е станал стойностен режисьор.

Връщам се към конкретния случай – самотният спонтанен бунт на Морфов срещу политизирането, партизирането, „одепесеряването“ и превръщането на Народния театър в чиновническа хранилка – ме кара да уважавам този човек! Постъпката му е детинска, юношеска – още по-добре!
И аз бих постъпила по същия начин, ако не намирах никакво разбиране от страна на директора. Думите му „не съм се крил, ще понеса отговорността за действието си“ са рицарски, достойни български думи. Слова на честен човек. И никакво „изпиране на ризата“ на В.Кръстева ( впрочем слогът на излиянията й е под всякаква критика ) в афера.бг ( а навярно и в други сайтове и издания ) не може да ме разубеди – винаги ще защитавам позицията на твореца срещу тази на натрапения оял се чиновник и партиен лакей. Ако Минеков нормализира климата в театъра, прочиствайки го от политически мъгли и навлеци – това ще бъде добро дело.

Не ми ясна обаче причината, поради която афера.бг се включи в спасителния отряд, запретнал се да вади от локвата въпросната чиновничка Кръстева. Бих желала да чуя мотива на уважавания от мен журналист г-жа Томова.

Дотук подкрепям казаното от министъра на културата в интервюто му за bТV. А сега вкратце ще изброя пунктовете, с които не мога да се съглася.

Господин Минеков, не съм съгласна с това, че наричате казуса Морфов- Кръстева и казуса Рут Колева – жълтевини и незначителни проблеми. Напротив! За обществото те са връх на айсберга, под който се провиждат изключително тревожни тенденции и общественото мнение ги поставя на обсъждане именно защото осъзнава тяхната важност. За първия случай вече стана дума – а ето и несъгласието ми с Вас по втория.

Много удобно е да обявим Рут само за безобидна – невъзпитана и простовата – мома, която плеще глупости от рода на „Априлското въстание и други възродителни процеси“ и да не й обръщаме повече внимание. Камо ли да сезираме Прокуратурата, да въвличаме съдебната система и пр. и пр. Грешите жестоко като омаловажавате случая, защото деянието на Рут е част от сороската политика на поругаване на българската историческа памет, а не е единичен акт. Че Рут е проста – това е ясно на всички – но соросоидите по неволя разполагат с прости и комични провокатори, те не могат да ангажират някой истински образован и талантлив човек за свой платен изпълнител. Това няма как да се случи. Истински талантливите хора не са родени за слуги и майкопродавци. Така че, моля, погледнете с необходимата държавническа сериозност към тази – неслучайна и неизолирана – провокация.

Колкото до „пренасянето на Паметника на трите поколения“ от Перущица в парка на Вашия приятел, димитровградския кмет – това е жалко и не Ви прилича! Мога да го приема само като безвкусна шега – горе-долу на нивото на Вежди Рашидов. Всичко Мара втасала – само до Димитровград не се дотътрила! Как виждате това „пренасяне“, колко ще струва такова демонтиране и преинсталиране? Да не говорим глупости.

Повече от всичко ме шокира нехайното ви становище, че щом паметникът е изграден в „комунистическата епоха“ – значи е за изхвърляне ( или демонтиране и преместване – навярно в елисейските полета ). С какво тази удивително плоска „мисъл“ се различава от пошлата защита, която оказват на Рут нейните сороски съмишленици? Ако сте интелектуалец, трябва да помните, че в епохата на победилото християнство, езическите паметници са заклеймени и настъпва всеобщото им разрушаване. Е, с какво е помогнало това варварско разрушение на цивилизацията? Как го оценяваме днес?

Всички мемориали, издигнати в нашата земя, са знаци на преживени от народа ни епохи – знаци на българската историческа памет – и трябва грижливо да бъдат съхранявани!

Другото е дивачество!

Този, който руши историческата памет на своята земя, руши Отечеството си.

Милена Върбанова