ЗАЩО СЕ РАЗПАДАМЕ

Господинов, писателят, тия дни се затюхкал по телевизията, цитирам по „Епицентър“: „Защо спряхме да си говорим? Къде беше точката, когато започнахме да се разпадаме? Защо не можем да живеем като общество, като общност. Това трябва да започнем да учим през следващата година, да прохождаме в разговора помежду си…“

Пита се човекът, как е започнало всичко – ето един ясен отговор, и писателите имат нужда от ясни отговори, особено, когато самите те избягват да ги дават:
Ами, започнахме да се разпадаме, когато Миналото беше подложено на всевъзможни издевателства – те продължават и досега, сякаш искат да го заличат изобщо от Българското Време, като преди това смъртно го унижат с всевъзможни лъжи.

И Господинов има своя малък принос – с палаво-присмехулният си албум „Инвентарна книга на социализма – 500 предмета от всекидневието“.
С него сякаш е търсил някакво отмъщение заради неосъществените си нужди по време на соца.
Разказват, че негов герой, или дори той самият, се тормозил, а може и да е подсмърчал пред Кореком/валутният магазин, където продавали дънки, а той не можел да си купи. Изглежда, този комплекс цял живот ще го гложди.

Голяма драма, нали – тъкмо по мащаба на съвременната ни литература.

Обаче Господинов и досега не се сеща, че може да напише или поне състави и една „Инвентарна книга на Прехода“ – едно свидетелство за разпродажбата на соца, за най-безсрамното разграбване в Историята ни.

А имаше какво да се продава/открадне – и нещичко още е останало. Прехода не наследи само лимоновите резанки и локума, над които Господинов се глумеше в инвентарната си книга за соца.
Впрочем, 30 години след пръкването на онова малоумно нещо, което милостиво наричаме“Преход“, още продължават да произвеждат лимонови резанки и локум – същите, със същите опаковки, и се харчат усилено, жилаво нещо се оказа проклетият соц.
А и нашите рекламисти не страдат от излишни предразсъдъци – просто съобщават, че нещо е от „онова“ време и публиката им се доверява без колебание.

Да не говорим за шедьоврите на Костовата приватизация – един писател с амбиции би направил и „Инвентарна книга на приватизацията“, така ще бъде по-честно, а и белият писателски хляб ще му се услажда повече.
Но може и да му заседне, когато описва грабежът на комбината „Кремиковци“, примерно – чудовищна афера, която плаче за перото на някой като Джеф Тибълс.

Един сериозен писател би вникнал в причините, заради които избуя алчността на „първенците“ ни – безжалостна на фона на все по-оскотяващото „простолюдие“.
Но милионите, които направо бяха изхвърлени от Живота, така и не привлякоха интереса на духовните водачи.
Повечето от тях си останаха сръчни кърпачи, за които Народа не е достатъчно интересен за словесните им бродерии.

Започнахме да се разпадаме след безподобни бандитски номера, които непоправимо увредиха и отвратиха Народа, размиха окончателно представата му за справедливост – която пък би трябвало да е основна тема за един сериозен писател, особено, когато днес Разрухата ни притиска отвсякъде.

Всичко започна и с мълчанието на хора, които днес претендират за ролята на интелектуални първенци – с Мълчанието на Съвестта им.

Известно е, чу мнозина от тях станаха апологети на „свободата“, едва след като се възцари дивата балканска слободия.
Преди това, в „онези“ времена, те храбро мълчаха.
Мълчаха, и когато вече бяха свободни.

Всъщност, оказа се, че свободата изобщо не им е била нужна – след като никога не обелват и думица за поредните Властници.
Така се превърнаха в майстори на хитруването, в първенци на хитроумното съгласие.

Мълчанието даде ускорение на Разпада.
Хората не са наивни – те се самоотстраниха от общия разговор, а накрая и от общуването помежду си, когато се убедиха, че колосалната социална несправедливост и чудовищния грабеж оставиха безчувствени духовните уж/първенци.

Неми пред Злото – и приказливи за последиците.

Пак да се върнем към началото – защо започнахме да се разпадаме. Защото всички безобразия, продуцирани от Политическата Секта, преминаха пред очите на Народа – от три десетилетия насам той някак крета/оцелява непрекъснато с чувството за загуба – на достойнство най-вече.

Е, ял лимонови резанки и нямал дънки, обаче живял и се трудил честно.
А после и тази чест се опитаха да му я отмъкнат.

Един писател беше споменал, че най-важният проект на Живота е оцеляването на човека.
Но някой изобщо мисли ли за оцеляването на милионите тукашни несретници?

Въпреки всичко – честита Новата 2022 година!
Как ли ни поздравява Миналото?

Кеворк Кеворкян

www.kevorkkevorkian.com