ЗАЯВЛЕНИЕ И ОПРОВЕРЖЕНИЕ от Милена Върбанова историк, културолог член на СБП

Уважаеми господин главен редактор,
Уважаеми господин Саръмов,

Не само моля, а изисквам „интервюто“, направено с мен от г-н Р. Саръмов в сряда ( 1 юни ) и публикувано днес, в неделя ( 5 юни ) да бъде снето от ел. сайт „Марица“, поради фактологическите грешки, допуснати в него от интервюиращия. Грешки, които поставят под съмнение моята компетентност на историк пред всеки читател, който има дори най-бегла представа от история и митология.
Колкото до „интервюто“ или по-точно „преразказа“ на моите думи във в.Марица, излязло в Пловдив вчера, събота, 4 юни, моля ви да оповестите в следващия – утрешен – брой на уважавания от мен вестник, следното опровержение:

ОПРОВЕРЖЕНИЕ
от Милена Върбанова
на голяма част от информацията, съдържаща се в „интервюто“, публикувано на 4 юни под заглавие „Пътешественичка преброи (?!) българските градове в Италия“ във вестник и ел.сайт „Марица“:

Уважаеми господин главен редактор,
Не стоя зад голяма част от информацията в преразказа на моите думи, публикуван под цитираното заглавие. Невъзможно е да се прави по телефона интервю, посветено на топоними и митологични и исторически фигури, чието цитиране изисква абсолютна точност. Грешките допуснати в цитирането на имена и факти от интервюиращия – г-н Саръмов, поставят под съмнение моята компетентност като историк и в неблагоприятна светлина изобщо моята личност. Такива грешки се съдържат почти във всяко изречение на преразказа на „интервюто“ – например:

Названието на авзоните – първите заселници на Апенинския полуостров, означава „отглеждащи лозя“, а на дошлите по-късно и сродни с тях енотри – „правещи вино“. Тази разлика е размита в „интервюто“, а тя е важна за специалистите.

Не аз съм „открила“, че името на Италийския полуостров и на Италия, произхожда от името на Итал, цар на сикулите, който заедно със своя народ – сикули или енотри – се заселва на полуострова и големите острови след авзоните. Това е известна информация, пише го навсякъде и е абсурдно да се твърди – или пък аз самата да твърдя (!), че става дума за мое откритие. Така бих станала смешна. По отношение на сикулите и пеласгите на Апенините, аз имам множество други открития, които интервюиращият не пожела да изслуша. Името на Итал е смислово свързано с думата vitello – теле, но връзката е непряка.

Името на Ликаон, син на Пеласг, цар на Аркадия, в публикацията е предадено от интервюиращия като „Ликон“, което за историк е пренеприятна грешка и аз не бих желала да ме свързват с нея.

Името на цитираната от интевюриращия историчка от Булгарограсо, е Стефания Дувия, а не „Довия“. В нейната творба изобщо не става дума за съществувалото в района на Комо графство или държава България. Сведенията за това идват от други източници.

Кметът на Булгарограсо ( кмет по времето на моето на моето посещение в селото ) се казва Кузини, а не „Козини“.

Не планината, а самото село в област Кампания, вече достатъчно известно на българската общественост, се нарича Челе ди Булгерия ( „Български килии“).

Фактологическите грешки са огромно число и за да изброя всичките, би трябвало да изпиша доста страници. Тези грешки се дължат както на недостатъчната осведоменост на интервюиращия, така и на нежеланието му да изслуша обясненията ми на множеството си неструктурирани, хаотични въпроси. Аз имам доста опоненти сред историците от „старата школа“ и в никакъв случай не бих желала те да приемат грешките на интервюиращия за моя сметка – като проява на невежество от моя страна.

Освен фактологически грешки в самото съдържание на „интервюто“ ( или на неговия преразказ ), са допуснати и несъвместими с добрия тон квалификации на администрацията на с. Булгарограсо, които споделих с интервюиращия само за негово осведомяване, без да подозирам, че той ще даде публичност на това. Голямото си разочарование от срещата с официални лица в това ломбардско село, съм споделила с по-подбрани изрази във видеоинтервюто си за Врачанската телевизия.

Има грешки и в цитирането на заглавията на моите книги, както и в сведенията за тяхното съдържание. Например заглавието на книгата ми „Атланти и чудовища“ е изопачено като „Титани и чудовища“; книгата ми „Връх България“ не е посветена на „планината Челе ди Булгерия“, пътуването до село Челе ди Булгерия е само кратък епизод, разказан в една от главите; а новата ми книга „Кръвен данък“ не е „сборник от исторически статии“ – историческите текстове в нея са само три. Особено неприятно ми стана, когато в „интервюто“ прочетох напълно изфабрикуваната „информация“ за смъртта на дъщеря ми от „коронавирус“. Моята дъщеря никога не е боледувала от ковид, причината за смъртта й е съвсем друга болест и аз не зная кому са нужни тези измислици.

Ще споделя общото си впечатление от „преразказа“ на моите думи – този преразказ ме представя като неинтелигентна фигура, като „домакиня“, която разправя нещо мимоходом зърнато пред комшийките си на пейката. Това впечатление ни най-малко не отговаря на моята личност и начин на поведение. „Любопитките“ за вилата на Клуни, за Соловьов, за Лукас и прочие пошлости, не са в моя стил. Никога не съм казала и дума за подобни неща, защото те не ме интересуват.

Накрая – като капак – и името ми е сбъркано. Аз наистина се казвам Милена Върбанова Велчева, но подписвам книгите и статиите си с името Милена Върбанова и с това име съм позната на хората, които се интересуват от заниманията ми. В известен смисъл съм благодарна на интервюиращия, задето ме е подписал Милена Велчева – така по-малко читатели биха свързали „интервюто“ с мен.

Не съм и „пътешественичка“. Живях почти двайсет години в чужбина като икономически емигрант, изкарвах си хляба като болногледачка и краткото си свободно време посвещавах на моите изследвания. За „преброяване на българските градове в Италия“ не може и дума да става – такава заявка е комична!

Не се съмнявам, че интервюто е добронамерено. Но подобни грешки анихилират добронамереността и я превръщат в нейния антипод. Бях изпратила предварително на интервюиращия три мои статии. Ако беше предал моменти от тяхното съдържание в публикацията си, щеше да бъде прекрасно от всяка гледна точка. Фантазии в случая не са нужни.

В заключение, уважаеми господин главен редактор, Ви моля и настоявам да снемете това злополучно „интервю“ от Вашия сайт и да публикувате моето опровержение във вестник“ Марица“. Не бих искала културната общественост на половинмилионния, обичан от мен град, да остане с превратни впечатления от моя труд и скромната ми личност.

С уважение:
Милена Върбанова

Снимка Село Рокапорена, провинция на Перуджа, област Умбрия, Италия – родното място на Света Рита, светицата на „невъзможните казуси“. Милена Върбанова разпознава в това име названието „Разпорена скала“. Тъкмо като разпорена ( порена ) скала, изглежда проходът към селото – тесен вход между две огромни канари