ЗА ЗЛОБАТА – ИЛИ ДОБРО, ИЛИ НИЩО

Дали българите сме зли хора? Ето това се питам и естествено – знам отговора. Че кой не го знае?
Сега, обаче, аз мога да си поиграя и като някой истински писател – да не кажа никакъв отговор още половин час. И всички да си мислят, че отговорът е тоя, който те си мислят. Да, ама не. (помните ли Петко Бочаров?)
Всъщност аз – като си помисля за злобата на българите, пък и за каквато и да е „най-характерна черта на българите” (завистта, проклетията, но също и трудолюбието, гостоприемството) – се сещам, че ние, българите, сме оформяли представите си за тия „най-характерни наши черти” обикновено на основата на пълна изолация и непознаване на други народи. На село, сред комшиите, така да се каже.
А след като сме опознали други народи, вече сме имали силно предубеждение за „най-характерните черти в нашия национален характер”…и съвсем според теорията на Леон Фестингър за Когнитивния дисонанс – ние сме нагаждали данните от действителността към вече съществуващите си представи – а не обратното.
И така – аз си знам: нашата представа за нашия си национален характер е продукт на непознаване на света.
Знам си: Видим ли италианци – ще осъзнаем, че далеч не сме кой знае какви скандалджии, както си мислим. Видим ли англичани – ще осъзнаем, че не сме никакви грубияни. Видим ли сърби – че не сме чак толкова злобни.
Но и това, естествено, е глупост.
Всяка народопсихологическа спекулация е глупост. Защото, когато я правим, ние въобще не си даваме сметка, че именно на основата на предубеждения ние търсим и наивно намираме Именно Такива Черти, Каквито Очакваме да Намерим у един народ.
Щом сме си казали, че сме злобни – ще гледаме и ще търсим именно злоба у нас си. И ще я намираме. Защото – който търси – намира.
Защо ли пиша тия редове?
Защото напоследък – по няколко най-различни, наистина нямащи почти нищо общо един с друг поводи, аз писах статии във фейсбук, препечатваха ги вестници и сайтове, статиите достигаха до внушителен брой хора. И…И-и-и. И върху мен се изсипваха вагони наистина впечатляваща злоба.
Как да не си помисля абсолютно тривиалното: Българинът е ужасно злобен човек!
А като поразсъждавам след това – много кратко и едностранчиво – да стигна и до извода, че е завистлив: Защото злобата обикновено се дължи на завист.
Видях, примерно, с ужас, че българи говорят злобно и за умрели хора. Което ме учуди, освен че ме ужаси. Защото да се говори лошо за умрели хора е некрасиво. Но според българина, който е доста суеверен човек (вероятно заради комунизма, който го отстрани от вярата, а суеверие вирее най-добре там, където няма вяра) да се говори лошо за умрял наскоро човек е и опасно!
Българинът не смее да говори лошо за умрял наскоро човек…защото той ще вземе да му отмъсти! Колкото и смешно да звучи, но от устите на хиляди и хиляди българи можем все още да чуем: До четиридесетия ден душата на мъртвия още броди по земята. Та дотогава…
Средновековни представи, живеещи в глави, непрекъснато допрени до айфони. Странно и някак – потискащо. Може би пък Средновековието се връзва именно най-добре с айфони и смартфони? Хипертехнологии – неясни, неразбираеми – и ето – хората са идеално отчуждени от яснотата и от стремежа към Знание и Разбиране. Всичко е толкова сложно, че няма нито как, нито защо да го разбираме. И ето – Средновековие. Мистицизъм.
Но аз ще повторя – българинът едва ли е по-злобен от другите хора по света.
Виждайки все пак колко настървен е в омразата си българинът – съдейки по това, което пише във фейсбук и по разните форуми – аз започвам да си мисля, че наистина е зъл.
Виждам примерно, как осъжда абсолютно всяка проява на свободомислие. Но като че ли – най-жестоко и злобно осъжда…говоренето за себе си. Когато някой човек, особено пък публична личност – започне да говори за себе си, да споделя лични неща – злобата кипва и залива всичко.
И аз се питам: Защо ли е така?
И един възможен отговор, който ми идва на ум е: Българинът и досега бива възпитаван извънредно строго в една…ще я нарека „Анти-Аз идеология”.
Още от училище българчето бива приучавано да мрази думата Аз.
Всяко говорене за Аз, а не за Ние…всяко говорене, изхождащо от личното и заявяващо, че е лично, субективно, пристрастно и от първо лице – бива наказвано с крясъци!
Въпреки „Аз съм българче”. Или може би именно защото има „Аз съм българче”. Защото това „аз съм българче” е едно силно и грубо де-индивидуализиращо, едно „вкарващо в тълпата” твърдение. Което води, оттам нататък, до отказ от ярка и различна индивидуалност. Аз съм българче и нищо повече. Аз не съм Иван Петров Ганев, а съм българче! Или може би – аз съм и Иван, но най-вече съм българче.
Българинът никак не търпи някой да е силно, отявлено и ярко „Иван”. Трябва да е най-много„българче”.
Мисля си понякога, че това се дължи на стотиците години робства. Българинът много обича думата робство. Самата идея за изявен човек в условията на политическа и икономическа зависимост е нелепа. Как така ще си един изпъкващ Иван? Да не си някой Паша? Така, струва ми се, си мисли с най-дълбоките си мисловни мрежи българинът, някъде в гръбначния мозък на своето робско минало.
И все пак – на какво (в основата си) се дължи тая склонност към злобни, отричащи…както сега се казва „хейтърски” реакции?
Дали не е на това…хм, това е много радикална идея, именно защото е много очевидна и елементарна…не е ли защото просто българинът вече…има достъп до медиите и възможност да изразява свободно мнението си?
Социалните мрежи са огромна медия.
Българинът никога в историята си не е имал възможност да припари до медиите. Българинът е бил винаги човек на слуховете и клюките. Бог високо, цар далеко – това е негов девиз. Бог, цар и техните медии са далечна химера за българина. Те са табу. Българинът може само да си мърмори за царе и богове – по кръчмите и по кухните. Българинът седи някъде – отчужден от властта, откъснат и обидно изгонен от целия Обществен Дискурс. Остава му да си псупва ядно в кафенето (ама и това доскоро беше направо революционно!).
И изведнъж на бял кон се появява аленият Фейсбук! С издути платна!
Мястото, където – след като сто века (ако вярваме на милия бай Цанев) българинът си е траял и само е мърморил глухо и злобно – сега вече може да избълва Всичко!
Всичко!
И като се сещам за една такава възможност – ми става по-леко!
Защото си казвам, че всъщност сегашното бълване на злоба в социалните мрежи, а и навсякъде – в медиите, по улиците, наистина – навсякъде – е един оздравителен процес!
Той много прилича на хирургичното отваряне на гноен абсцес. Абсцесът е бил горещ, узрял, издут, пълен до пръсване с гной. И някой добър хирург е взел скалпел, и малко несръчно, малко непреценено рязко – е цепнал изпънатата повърхност на буцата, на абсцеса. И сега гнойта изтича и напрежението намалява и организмът се очиства.
Гневът е по-патогенен и по-опасен и от гной.
И затова – след като си помислих всичко това – ми става някак дори и приятно. Защото си казвам, че дори когато се лее върху мене тая гной, тая злоба – то е за добро!
Защото аз може би съм в ролята на хирурга, който е разцепил абсцеса, и сега върху ръцете му се излива отровата, събирана с години (или с хилядолетия, ако вярваме на милия бай Цанев).
И си казвам, че може би единствено ще е полезно да си слагам (да си слагаме) ръкавици. Ръкавиците на благородното безразличие. За да не се заразя
И за да продължим да правим очистващи операции.

Калин Т. за ОфНюз

Снимка на Калин Терзийски.