ЗА НЕКАДЪРНОСТТА

Аз съм от поколението, което порасна при социализма, а съзнателният си живот – при така наречената демокрация.

Видях най-лошото и най-доброто от двете системи. Веднага след абитуриентския бал се включих в СДС с надеждата, че „времете е наше“ /е, оказа се само времето, другото се разпредели между заинтересованите/. Без да участвам активно в управлението и политическия живот, имах възможност да гледам в кухнята на политиката – там, където новопрохождащите политици бяха „без маски и грим“. Видях много – повече, отколкото ми се искаше, защото тогава там, на площадите и барикадите, убиха илюзиите ми за демокрация и свободен избор.

Кое беше по-зле? Дали паническото закостеняване на бившите комунисти, които хем искаха да останат на власт, хем да се променят, но не дотам, че да изпуснат държавата, или новите „политици“, които идваха с уж много идеи и чисти сърца, а си тръгваха с фабрики и милиони? Какво видях, че тогава, още младо момиче, загубих надежда, че България ще се оправи?

Видях младите надежди на демокрацията да събират десетки /а някъде- и стотици/ хиляди по площадите, при което помежду си да се подиграват и да говорят : „Глей ся как ще ги накарам да скачат като маймуни….“ И излизаха пред всички тези въодушевени хора с блеснали очи и викаха: „Кой не скача, е червен….“….И българите….скачаха!

Малкото останали разумни хора в безумния ентусиазъм от свободата, която мислехме, че имаме, говореха, че със скачане не се променя системата, че държавата се нуждае от кадърни хора, от програма за управлелние….Бяха обвинявани за предатели. Истерията стигна дотам, че семейства се развеждаха заради политически пристрастия. Здравият разум също умря там – на площадите, където българската злоба и завист получиха пълната си мощ.

Всеки образован човек ще ви каже, че тълпата се управлява много лесно – тя е тъпа колкото най-тъпият елемент от нея, за разлика от единичният индивид.

Затова и се появиха „новите политици“ /веднага си спомням един много добър английски сериал „Новият политик“, който силно ми напомня за нашите/. Видях хора, завършили Рабфак /работнически факултет – нещо като задочно, ама не толкова сериозно/, работещи като дребни чиновници в държавни предприятия, да насъскват тълпата с едносрични думи. Викаха „Долу БКП!“, „Кой не скача, е червен!“, „Времето е наше!“….но не казаха, какво предлагат, как, след като властта ще е наша, ще управляваме. Не казаха, защото НЕ ЗНАЕХА! Да управляваш държава не като да управляваш павилион за продажба на банички!

Тогава образованите хора се питаха как ще се справим, какво трябва да се направи, глупавите и невежи некадърници обаче този въпрос не си го зададоха! И под гръмките крясъци на тълпата, тези хора бяха избрани да ни управляват.

В медиите вече цари пълна тишина за началото на демокрацията /или по-скоро началното натрупване на капитали от НЕКОИ ДЕМОКРАТИ!/, но НИЕ, КОИТО ТОГАВА БЯХМЕ ПО ПЛОЩАДИТЕ, ПОМНИМ!!!

Във властта попаднаха и интелигентни хора, хора, които виждаха как безумната некадърност и недалновидност на новите политици води държавата до пълна икономическа катастрофа. Имаше хора, които се опитаха да спрат ликвидацията на селското стопанство и промишлеността. Гласът им беше глас в пустиня…Бяха обявени за предатели!

Присъствала съм на събрания на високо ниво, където се обсъждаше, че е препоръчително да се издигат за общински съветници и депутати само хора, които имат само едно важно качество – „ДА СЛУШАТ!“. И така….20 години, системата сама започна да се пази – никой от некадърниците не позволяваше образован и интелигентен човек, патриот, да се включи в системата.

И най-лошото – Некадърникът никога не иска да е заобиколен от кадърни хора….и заразата плъзна като чума по прекрасната ни Родина….ДОКОГА?

Елена Гунчева