ЗА СЪЕДИНЕНИЕТО – ДОБРО ИЛИ НИЩО

За мен трудно може да се каже: Тоя е патриот!
Не нося аз бръсната по анадолски брадичка-катанец – както е модно сред патриотите. Нямам лилаво петно от кръвонасядане на гърдите от блъскане с юмрук. Гласът ми не е продран. От викане „Булгар, булгар”. А ако исках да ме нарекат „патриот” – май трябваше да се погрижа за тия атрибути.
Не съм казал ни веднъж, освен с най-горчива ирония „България на три морета!”. И също нивгаш не съм казал на ни един македонец с ехиден смях (тоя, с грозен, кръчмарски хрип, който се получава от реване„Булгар, булгар”): Абе какъв македонец си ти бе! Вие всички сте българи!
Не, не съм аз патриот, не ме бива за патриот, давам си сметка за това.
Ще подхвърлям непрекъснато бликове с контрастно съдържание, за подсилване на думите ми, ето: Две години бях граничар на границата със СФРЮ (няма да си правя труда да обяснявам какво е това заради недочелите). И, общо взето – не се гордея с това. Че пазех България. От това – да не избяга някой дългокос хипар от нея. Но все пак – бях на границата две години. И ставах нощ след нощ – и излизах с автомата – нощ след нощ – и тръгвах по стръмните хълмове на запад – в изумително ледените нощни бури – да пазя България. Не знаех от какво – но я пазех. У мен се изграждаше една особена амбивалентност (и няма да пояснявам какво е това заради недочелите). Не, не може да се каже за мене: Е, тоя е патриот!
Гледах с вълнение хълмистите плата и далечните сини възвишения, попивах тая наистина наша природа – и тя ставаше част от мен. Живеех с момчета от Галиче, Врачанско и Джулюница, Русенско, от Гиген, Плевенско и Балей, Видинско. Както и с младшисержанта Берков от село Брест, Плевенско, който смяташе, че „отбраната на Брестката крепост” е някаква измишльотина, защото до неговото село крепост немало. Той не знаеше за крепостта, отбранявана от Червената армия през 41-а, нито за Брест-Литовския мирен договор (и няма да обяснявам какво е това за недочелите). Помагахме си с тия момчета и службата не ни тежеше толкова много. Живеех така и попивах това и то ставаше моя втора природа. Или може би – първа. Но „патриот” никой не би ме и нарекъл.
Не съм заловил нито един мигрант, освен това.
Нямам фланелка I love Bulgaria. Не съм отивал никога за десет години в Испания, за да печеля пари нито като проститутка, нито като шофьор на тир, нито като гледач на стари хора, нито в Англия като мияч на чинии или ай-ти специалист, нито в САЩ като барман в хотел. И затова никога не съм плакал с гузно-носталгичен плач за „родината”, която съм зарязал по човешки, финансово-битови съображения. Требе да се оцелява. Стоял съм тук. И знам – всеки би казал: Пфу, това е защото си бил страхлив и безинициативен.
Стоял съм в България и съм бил лекар – докато не видях, че бизнесът с човешко страдание не е особено почтено нещо, или поне е твърде лесно да стане непочтено; и твърде, твърде често става такова. Стоял съм в България и съм бил български писател. Което е все едно да си бикоборец без шпага и без червен плащ, с вързана стокилограмова наковалня за десния крак; все едно да си котка в кучкарник; да си бяла врана на опашка за помощи в Агенцията за подпомагане на черните врани…Бил съм това и съм стоял тук.
Но никога не съм излизал с байрак на балкона и с останалия от времето в Държавна сигурност пистолет „макаров” – та да гръмна шест пъти, ревейки „българи юнаци!”. В чест на победата на националния по футбол или бобслей. Не съм.
Трудно някой би могъл да каже: Тоя е патриот!
Не съм бил в ни една партия, не съм гласувал почти никога, не знам как се казва министърът на културата, не знам кой е собственик на най-големия вестник в България, ни на най-големия нефтопреработвателен комбинат. Не съм информиран – което е задължително за всеки българин – патриот и активен, съвременен човек.
Знам само къде е потънала в блатата край Абритус (и няма да казвам какво е това за недочелите) колесницата на Деций Траян, при битката с готите. Както и още десетина хиляди неща от българската история. Но патриот никой не би ме нарекъл.
Не обичам празниците. Които обединяват народа. Не искам да виждам народа обединен. В оня смисъл…В оня смисъл, който Исус е усетил много жестоко на плещите си – когато един обединен народ е изревал в един глас ”Разпни го!”.
Скотска тълпа от загубили индивидуалната си съвест хора не ми се гледа.
Затова не биха ме нарекли „патриот”, който обича празници и събира семейството на традиционно, изконно, българско „чеверме” и още по-изконно български „ракия и кебапчета”. Написах всички тия думи в кавички, за да ги подчертая. И само тук (за недочелите патриоти) ще спомена, че тези думи, както и повечето подобни думи в българския език, описващи най-долно и вулгарно охолство, са с турски произход.
Да! Освен това – аз съм вегетарианец. Което автоматино ме изключва от всеки патриотичен списък. Както казваше Теди Москов „ние обичаме културата…и бахура”. Е – аз определено не обичам „българската култура” и българския бахур. Тези – казионните, изконно българските, държавнопоръчани и доставени по места. Български бахур и култура. Приличат си, имат почти еднаква миризма, харесват ги почти едни и същи хора, почти едни и същи хора се прехранват с тях. Не ги харесвам – и по тая линия съвсем няма как да бъда наречен „патриот”.
Не харесвам деня на Освобождението на България. Не смятам, че е редно да се празнува чак толкова възторжено това, че една голяма империя е победила друга голяма империя и е отцепила от нея малка територия, налагайки и автономия. Налагайки. Не спечелена честно свобода, а наложена автономия.
Империи винаги ще има. Те обединяват хората не чрез носталгията, а чрез мегаломанията. Руснакът, американецът – те нямат мила родина. Те имат страшна империя, която предизвиква у тях мегаломански, неприличен, нагъл гъдел в гащите. Аз нямам България на три океана и „от Вардар до Черно море, от Дрина до Бяло море”. Имам приятели, познати, картини от околни места, от по-далечни (но така близички в тия малки български разстояния) места. Имам спомени от милиони кътчета и от милиони лица. Просмукан съм с България.
Радвам се, че след Съединението Родопите са станали част от България, защото обикалях Родопите от Персенк до Чепеларе на шестнайсет и бях много влюбен. И образът на момичето и образът на Родопите се сливат в паметта ми.
Имам мечта за обединен свят, за свят в който няма граници, които са само и единствено машинката за печелене на пари в ръцете на мръсни типове – байганьовци от целия смешен свят на търгашите и материалистите – имам мечта за свят без държави и даже – без народи…
Но винаги ще наричам лицата на момчетата от моята казарма, от моето учение по медицина, лицата на лудите, които съм лекувал по болниците, лицата на сестрите и санитарите, лицата на моите колеги – лекарите, лицата на моите колеги – писателите (но не всички), лицата на моите читатели и моите четящи приятели, лицата на случайните хора, които ме поздравяват усмихнато по улиците – мой народ! Но патриот нито би ме нарекъл някой, нито бих искал да ме нарича.
Съединението е вътрешно преживяване. Една разединена душа няма да намери спасение в никакви идиотски политически съединения.
Душата на човек получава своята хармония и влиза в хармония с душите на другите само по един начин. Изоставяйки нагласата, наречена „омраза” и преминавайки към нагласата, наречена „любов”. И няма да обяснявам какво означава това за недочелите и недомислилите.

Калин Т. за Офнюз

Снимка на Калин Терзийски.