Знам, че рано или късно тази гранична бразда ще остане в историята, но хората, които сега са отвъд нея, винаги ще бъдат наши братя

Преди години се уговорихме с колегите да организираме поход с преспиване до връх Руен в Осоговската планина. Мнозина от нас работят на смени, което включва нощи, уикенди и т.н.
Затова някои можеха да се качат още в събота и да спят на върха, но други щяха да дойдат само за през деня. При такива мероприятия аз отговарям за материалната част и качих там палатки, сгъваеми легла, спални чували, провизии, дори водоноска със 750 литра вода. Мнозина се качиха пеш, а на върха вече ги чакаше барбекю и приготвени палатки. Бях се постарал да осигуря не само комфорт, но и сигурност за хората си, затова в четирите краища на лагера се извисяваха стойки с мощни прожектори, които осветяваха цяла нощ във всички посоки и беше сигурно, че никой човек или хищник не би се чувствал комфортно при приближаване до лагера ни.

Събудих се преди изгрева, но беше прекалено рано и четях новините, за да не преча на спящите хора. Изведнъж чух непознати гласове. Там е толкова тихо, че гласовете се чуваха ясно дори от над 100 метра дистанция. Обух се и безшумно излязох навън. Група от около 20 човека стоеше при граничната пирамида и погледите им бяха вперени към нашия лагер. С бодра крачка се отправих към тях. Наближавайки, вече знаех, че хората са македонски берачи на боровинки. Бяха облечени с вехти дрехи, носеха кофи и ръчни „комбайни“ за боровинки. Бяха застанали на нашата територия, на 2-3 метра след браздата. При наближаването ми всички отстъпиха и се наредиха на самата бразда. Осъзнах, че практичното ми тактическо облекло ги е накарало да мислят, че съм от Гранична полиция. Спрях пред тях и ги поздравих, а те отвърнаха на поздрава. Изглеждаха доста смутени и затова ги попитах как са. От дума на дума се оказа, че боровинките на тяхна територия са обрани отдавна и те от дни берат в българската част. Очевидно стават много рано сутрин и след няколкочасов поход достигат върха, след което пресичат границата необезпокоявани и берат до към 10 часа, когато идва джип на българската гранична полиция, чийто график те познават много добре и се съобразяват с това. Причината за смута бях аз и моите колеги и те не знаеха какво да направят. Всички изглеждаха много отчаяни от перспективата да се приберат по домовете си без дневна заработка.

Един от тях се престраши и попита: „Братко, можем ли да берем от вашите боровинки? При нас няма, а никой от вашите не идва да бере тук.“. Двадесет погледа бяха вперени в мен. Погледнах всеки поотделно и прочетох много мъка в тези очи. Това не бяха онези хора, които пресичат южната ни граница еднопосочно, а хора, които говорят на моя език и ме наричат брат, които изкарват с мъка прехраната си. Наистина предния ден не срещнах български берачи на боровинки толкова високо в планината и най-вероятно „нашите“ боровинки щяха да се скапват необрани. Познавам българските закони и знам какво би трябвало да им кажа, но вместо това им казах, че не аз съм решил да има гранична бразда между нас. Те разбраха много добре думите ми, но им беше нужно малко време, за да осъзнаят смисъла на това, което им казах. Усмихнах им се, а те ми благодариха от сърце. Отидох в лагера да приготвям закуска, но хвърлях по едно око на нашите братя и сестри, за да се уверя, че наистина само ще си наберат боровинки и ще се върнат вкъщи.
Няколко часа по-късно уведомих неофициално ръководството на Гранична полиция за този „инцидент“, но само в смисъла от нуждата да демонстрират по-адекватно и непредвидимо присъствие, което не изключва човещината – нашата гранична полиция също не пречи на македонските туристи да посещават заслона, който се намира на сто метра от граничната бразда.

Знам, че рано или късно тази гранична бразда ще остане в историята, но хората, които сега са отвъд нея, винаги ще бъдат наши братя и ще споделяме общ език.

Dimitar Dimitrov

Снимка на Dimitar Dimitrov.