Зрънцата на живота

 

Станала съм рано, нали съм си на село, да пошетам малко. Врътнах една баница, пометох двора, изпрах килимите на улицата пред къщата, както си му е реда, турих едно червило, малко по-така, и в 8:00 съм кукуряк на местния пазар да завъртя няколко тигела, да видя и аз свят, дет се вика. Напълних торбите със зарзават и правя последни поръчки на сергията с плодовете.

-Ай, тури ми от туй грозденце там, ама така да има.

Жената пълни найлонката с грозде, а аз междувременно й подавам няколко банана. Мери ги там, чука на калкулатора, а аз продължавам:

– Ама, недей друга торбичка да даваш, направо в тази слагай.

Онази вдига леко главата си от сметките и ме поглежда все едно съм прекрачила някоя от десетте божи заповеди, ей току тъй, пред очите й.

-Защото ще смачкат гроздето ли-викам и аз и я гледам ме гледа тъпо.

Значи аз с мисъл за българския плодопроизводител решавам да й спестя на тази …ГОСПОЖА 0,002 стотинки от втора торбичка, тя ще ме гледа все едно съм й изяла гроздето ,без да го платя. Ай, сиктир, ве! Грабнах си найлонката със самочувствие, турих си демонстративно бананите отгоре на гроздето, натиснах ги така хубаво да се наместят и си врътнах кльощавото дупе, без да я удостоя с коментар. Смисъл, аз гадже съм разкарвала, щото веднъж не знам какво му беше станало, та сметна да ми прави забележки как режа домата за салатата, па точно на тази госпожа ще й обеснявам за нещата от живота.

И щото за мен нещата от живота не се опират до смачканото грозде и не съм такъв човек, дето гласи живота си спрямо това да не му се смачка гроздето, дето така и така утре нема да го има, седнах си като пич на пейката на центъра на село, разтворих си торбата с гроздето и си го омаах ей така..(тези с по-слабите нерви да не четат) – неумито. Да, повтарям, неумито. Демек мръсно. С хилядите ръце минали през него по време на пребиваването му тук, на тази земя; с белезите от рани; с всичките му кусури; с киселия му на моменти вкус; със смачкания му от груби ръце плод… Аз го омаах на тая селска пейка туй грозде, както някой ден, на сергията на моя живот, ако се спре някой будала, искам да ме грабне ей такава – мръсна, с хилядите ръце минали през мен по време на пребиваването ми тук, на тази земя; с белезите от рани; с всичките ми кусури; с киселия ми на моменти вкус; със смачкания ми от груби ръце плод..да ме води некъде и да изпие живота от мене, без да му пука, че там някъде има една лелка, дето ще ни гледа осъдително, защото го живеем този живот, без да го подреждаме според разбиранията на света.

 

Персефона Коре

 

https://www.facebook.com/hkoemdzhieva