Имат ли място старите къщи в София?

По нововъзникнала традиция в столицата, през изминалия уикенд една от последните къщи в квартала бе срината. Няма нужда от гадаене. Поредният стъклен билдинг ще възвиси снага на място, което бабите ни наричаха „улицата на старата буржоазия“.
Багерите за часове натрупаха отломките от „дома на професорката“, отишла си неотдавна. Явно наследниците й не си падат по вестибюли с кръгли маси и виенски столове, а ще разчитат на апартаменти с изглед към съседния блок.
Съседите дни наред цъкаха с възмущение заради съборените стари липи и онзи бор, който изглеждаше като сребърен вечер на луна. Цъкаха, но отминаваха, защото знаят, че „това е частно“. Вече са получавали отговори от типа „имат съответните разрешителни и са поели обещание да възстановят с ново засаждане същия брой дървета“.
Само дето няма вече място за каквото и да било дърво.
Новото в случая е, че багерът изрови от мазето на рухналата къща един бюст. Живеещите в квартала нови столичани, чиито автомобили с провинциални номера задръстват тротоара, бързат и не обръщат поглед към килнатия бюст. Само баба Тина, отдавна пенсионирана учителка, стои онемяла и някак през сълзи реди: „Ама, те не го познаха, те не го знаят…“
Защото бюстът е на Христо Ботев и вече няма кой да ни каже как и защо е бил в мазето на къщата с градинката. После някой се сети, че отдавна отишлият си съпруг на професорката е бил  известен скулптор. А може и да е приютявал творба на свой колега. Няма значение. Важното е, че  немощните викове на баба Тина не спряха багера да раздроби бюста на Христо Ботев и да го натовари на поредния камион.
Шумно е от рева на струпаните машини, които бързат да подготвят терена за новото строителство и никой не обръща внимание на старата жена, която не бърза да отмине. После в кварталния супер тя търси събеседник, за да сподели: „Представете си, те унищожиха Ботев и не забелязаха, не го знаят…“ Но краткият отговор на касиерката е: „Само това да е.“ После я съветва да си вземе от онзи хляб, защото „днес е намален, последния възможен ден му е“ и осведомява, че цените вече са други. Да, растат, а хлябът на баба Тина е от типовия, заводския, който минава за евтин. Тя моли да й го подадат, защото (също по нова традиция) винаги го поставят на най-долния рафт, а тя трудно се навежда. Така е в съвременните супери. Ако има българска стока, тя е на долните рафтове, скътана между онези продукти, които „не се препоръчват“.
Няма време за размисъл. Всеки си има „дертове“, както казваше баба ми. Тя пък знаеше наизуст всички стихове на Ботев и много се гордееше, че е била единствената от фамилията със завършена гимназия по онова време. Вместо песни, декламираше ни стихове. И цял живот не забравяше да спомене, че „въпреки сиромашията, децата ми имат висше, да знаете“. Липсва ни, но сигурно там е по-добре, защото от небето няма как да види  какво и как се учи днес. Онези с багерите също са учили…
Вечерта всички у дома се съгласяваме, че хубавото в цялата история е, че няма повече къщи за събаряне в квартала. Иначе току-виж сред развалините се появи и бюст на Левски. А ако и него не познаят?
Иначе билдингите отвсякъде ни заобиколиха и лъскат на слънцето. С различни форми и височина. София няма облик, както няма и свое „старо место“. Расте, но остарява преждевременно с грима на стъклените сгради, от които цял свят се отказа отпреди десетилетия, или ги строи в покрайнините.  Вървим след събитията.
Каква е връзката с бюста на Христо Ботев? Ами вече не го разпознаваме, а той не само е бил в събитията, той ги е предизвикал и затова е оставил името си в сърцата български. На тези, които все още имат сърца. За баба Тина е сигурно…

Зорница Илиева


Снимки БГНЕС
Багери атакуваха къщата на Рачо Петров в края на м.г.


110-годишната „Двойна къща“ в центъра на София също отиде в историята


Снимка skyscrapercity.com
Бизнес център на „Цариградско шосе“

http://duma.bg